“Красотата рядко е мека или утешителна. Точно обратното. Истинската красота винаги е доста стряскаща.”
Почти две години минаха, откакто преживях първата си среща с Дона Тарт в дебютния ѝ роман „Тайната история“ (1992 г., на български 2006, 2015 от изд. Еднорог). Разбрах, че се задава третото му издание у нас и това ми напомни, че още не съм споделял впечатленията от него на български (иначе съм писал, след като прочетох английското издание, тук).
Дона Тарт е виртуоз в употребата на езика. Разказът ѝ се лее майсторски, лакатуши като меандрите на река, която понякога се разлива и наводнява някакви местности, образува застинали мочурища, но като цяло продължава напред. Тези именно статични места в повествованието на „Тайната история“ бяха едно от удоволствията при четенето на романа, който и до днес остава един от любимите ми. Статичните зони на романа са всъщност онези, които захранват движението на историята и генерират скритата ѝ мощ.
“Предполагам, че в живота на всеки има един критичен период, когато характерът му се формира завинаги. Такъв период за мен бе първият есенен семестър, прекаран в Хампдън. ”
Историята, която Дона Тарт представя, е наглед камерна, в капсулираното пространство на университетски кампус на източното крайбрежие и група студенти по класически езици и култура и техния преподавател, който е и в някаква степен техен гуру (тук държа да отбележа френския превод на заглавието Le Maître des illusions (Повелителят на илюзиите), което намирам за много удачно и интересно решение). Класическото образование на Тарт тук проличава силно в начина, по който авторката употребява Античността. Разсъжденията ѝ за естетиката, философията и психологията са умерено оплетени в тъканта на, на пръв поглед, тривиалната за литературата история за едно убийство и полагащата се отплата. Всъщност, самият роман започва с това убийство, няма почти нищо неясно относно фактите. Авторът сякаш маха пренебрежително с ръка към характерните за криминалния роман въпроси „как, къде, кога и кой?“ и продължава „по̀ по същество“, за да задълбае много по-надълбоко. Читателят е воден умело от ръката на Тарт, от погледа ѝ, който с вещина прониква в детайлите на действителността и с хладна прецизност конструира един аналитичен прочит на нерационалното в личността и в културната история. Същевременно целият разказ е пропит от една напрегната и неспокойна атмосфера, усещане един таящ се мрак, който дебне и из нишките на историята.

Може би щях да съм напълно „довършен“ от книгата, ако беше прекрачила още повече отвъд самата история покрай убийството, ако беше нагазила още повече в отвъд-наратива, т.е. в естетиката и философията. Разбирам обаче, че една такава ексцесия можеше да превърне в книгата в достъпна за по-специализирани среди, което по принцип не е цел на литературата. От друга страна, не мога да не подмина финното натрупване на тънки нишки и детайли, с които Дона Тарт изгражда цялата картина и атмосфера и които вплита едновременно и в читателите си.
Романът е смел с хирургическата си дисекция на едно общество, или представителна негова извадка, на привидно kalloi kai agathoi, пропити с свирепата мощ на Красивото, но и смазвани от безпощадното му тежнение, неустоимо привличани към него, но и унищовани във вътрешния си свят. Именно в тази гравитационна сила вероятно може да се търси причината за изострената метаморфоза на калокагаията в отвъд-човечност, която в крайна сметка, води до смърт. В контекста на съвременните социални и дигитални явления, мисля, че романът на Тарт е дори в някаква степен пророчески.
„И все пак, едно е да го преживееш, съвсем друго – да го превъзмогнеш.“