Дона Тарт: Тайната история

Красотата рядко е мека или утешителна. Точно обратното. Истинската красота винаги е доста стряскаща.”

Почти две години минаха, откакто преживях първата си среща с Дона Тарт в дебютния ѝ роман „Тайната история“ (1992 г., на български 2006, 2015 от изд. Еднорог). Разбрах, че се задава третото му издание  у нас и това ми напомни, че още не съм споделял впечатленията от него на български (иначе съм писал, след като прочетох английското издание, тук).

Дона Тарт е виртуоз в употребата на езика. Разказът ѝ се лее майсторски, лакатуши като меандрите на река, която понякога се разлива и наводнява някакви местности, образува застинали мочурища, но като цяло продължава напред. Тези именно статични места в повествованието на „Тайната история“ бяха едно от удоволствията при четенето на романа, който и до днес остава един от любимите ми.  Статичните зони на романа са всъщност онези, които захранват движението на историята и генерират скритата ѝ мощ.

“Предполагам, че в живота на всеки има един критичен период, когато характерът му се формира завинаги. Такъв период за мен бе първият есенен семестър, прекаран в Хампдън. ”

Историята, която Дона Тарт представя, е наглед камерна, в капсулираното пространство на университетски кампус на източното крайбрежие и група студенти по класически езици и култура и техния преподавател, който е и в някаква степен техен гуру (тук държа да отбележа френския превод на заглавието Le Maître des illusions (Повелителят на илюзиите), което намирам за много удачно и интересно решение). Класическото образование на Тарт тук проличава силно в начина, по който авторката употребява Античността. Разсъжденията ѝ за естетиката, философията и психологията са умерено оплетени в тъканта на, на пръв поглед, тривиалната за литературата история за едно убийство и полагащата се отплата. Всъщност, самият роман започва с това убийство, няма почти нищо неясно относно фактите. Авторът сякаш маха пренебрежително с ръка към характерните за криминалния роман въпроси „как, къде, кога и кой?“ и продължава „по̀ по същество“, за да задълбае много по-надълбоко. Читателят е воден умело от ръката на Тарт, от погледа ѝ, който с вещина прониква в детайлите на действителността и с хладна прецизност конструира един аналитичен прочит на нерационалното в личността и в културната история. Същевременно целият разказ е пропит от една напрегната и неспокойна атмосфера, усещане един таящ се мрак, който дебне и из нишките на историята.

Национална библиотека „Иван Вазов“, гр. Пловдив

Може би щях да съм напълно „довършен“ от книгата, ако беше прекрачила още повече отвъд самата история покрай убийството, ако беше нагазила още повече в отвъд-наратива, т.е. в естетиката и философията. Разбирам обаче, че една такава ексцесия можеше да превърне в книгата в достъпна за по-специализирани среди, което по принцип не е цел на литературата. От друга страна, не мога да не подмина финното натрупване на тънки нишки и детайли, с които Дона Тарт изгражда цялата картина и атмосфера и които вплита едновременно и в читателите си. 

Романът е смел с хирургическата си дисекция на едно общество, или представителна негова извадка, на привидно kalloi kai agathoi, пропити с свирепата мощ на Красивото, но и смазвани от безпощадното му тежнение, неустоимо привличани към него, но и унищовани във вътрешния си свят. Именно в тази гравитационна сила вероятно може да се търси причината за изострената метаморфоза на калокагаията в отвъд-човечност, която в крайна сметка, води до смърт. В контекста на съвременните социални и дигитални явления, мисля, че романът на Тарт е дори в някаква степен пророчески.

„И все пак, едно е да го преживееш, съвсем друго – да го превъзмогнеш.“

Back to Top