Сигизмунд Кржижановски стигна до мен по две линии:
– с препоръки от четящи хора и споделени мнения
– с прекрасното си оформление.
Признавам си, че изобщо не бях чувал за този роден в Полша, но числящ се към руската литература автор. Впоследствие се оказа, че самият той става известен след смъртта си, когато започва публикуването на съчиненията му.
сн. Wikipedia
Сборникът с разкази „Итанесиес“ представлява представителна извадка, подбрани парченца деликатесна проза, с които читателят предвкусва нещо неясно, познато и донякъде ново.
Кржижановски играе с пространството по майсторски начин, при него стаите се разширяват до степен на загубване на обитаващите ги, личностите се разпръскат в зениците на другите, превръщайки ги в свое обитание. Сюжетите са по-скоро експериментални, сродни духом по някакъв начин с тези у Кафка (доколкото ги има) по степента на промъкващия се абсурд и таящата се странност, аха-аха да се прелее в нещо чудовищно и друго. Реалността е подложена на прицел и остранностявана по фин и по някак си плах начин, без да изпада в яростен авангард, на крачка от уюта на магическия реализъм.
Атмосферата от сборника, освен намигванията към чисто кафкианските си черти, стои някак родствено нечужда да световете в Бруно Шулц, на ерудиртските закачки на Борхес, фантастичните нотки на Чапек, като същевеременно остава доста близо до реалността в срамнение с упоменатите по-горе. „Експерименталнияг реализъм“, както често се реферира към стила на Кржижановски, се вписва добре в контекста на европейската проза от периода на междувоенното десетилетие и в този смисъл присъствието му на български придава още едно парченце от пъзела на тази епоха, с което картината ако не по-ясна става малко по-пълна.
Тъй като сборникът е от няколко години на българския пазар, има поне няколко отзива за него, значително по-подробни от бележките ми, сред които този на Цветелина Манева, Ирен Крумова, Темз Арабаджиева, и този на Йоана Нейкова, Лилия Трифонова и Франческа Земярска в Литературен вестник.