Лимне 2 е втората книга с фрагменти поезия, поетизирана проза и пътеписи на Петя Хайнрих.
Заглавието заиграва с гръцката дума за залив и воден басейн изобщо λίμνη. Текстовете често са разположени край река или водоем, размиват се, но е кънтят съзвучно с водата, често дълбока; също толкова и мълчат, без да остават обаче неразбираеми. Дистанцирани са без да губят от това топлината си. Асоциацията със спокойствие, закътаност, която λίμνη носи със себе си, не е напразна. (Споменавам само, че от същия корен има и λιμήν пристанище.)
В Лимне 2 поезията (понеже прозаичната форма често не покрива естетиката на прозата) седи леко, непретенциозно, като вятър край вътрешно пристанище, осезаемо ясна, кристално разрязваща съзерцавания обект, но приласкаваща. Успява едновременно да стои отдалечено, но и да интериоризира и да създава интериор около себе си. Езикът е уютен, без да е сладък, камо ли банален.
Ведрина. Ако може да се припише някаква дума към сборника е именно тази. Думите преживяват видяното и наблюдаваното без да го приковават с оценки или да го връзват в рационализирани ескизи.
Кратките пасажи се закачат за моментни наблюдения, късове преживявани и фрагментарни случки, които обаче не стоят затворени в себе си, а се отварят към нещо по-голямо. Като разноцветни камъчета от мозайка, които в крайна сметка рисуват нещо по-голямо от себе си.
Четирите ядра, от които се формира книгата са записки от четири физически, но в някаква степен и нефизически топоса. В първата част, Дрейф, наблюдаваме течението на Рейн и корабите по реката. Във втората, Тръбни фрагменти, влизаме в Бразилия, сладеещите дни, капещи като манго и заигравки с Кларис Лиспектор. Ver Sacrum (свещената пролет), препращайки към представителното списание на Виенския сецесион, се спуска из старата имперска столица. Последната част, Една сребърна лисица се извърна, събира фрагменти от пътуване в Япония.
Япония, впрочем присъства осезателноне само в тази последна част. Много от фрагментите започват с японски хайку като мото или са коментар, рефлексия към такова. Естетиката на изчистеното съзерцание и допир до природното, обаче, не е само в тези цитирани произведения.
Тя е пропила във всеки ред на Лимне 2, във всяка бяла пауза между редове в началото и края на страницата.Тук трябва да се спомене чудесното оформяне и мащабиране на книжното тяло, което напомня на пътен бележник по формата си, но с форматирането на текста – и по някакъв начин на стари листи писма.
В послеслова Петя Хайрих обяснява, че написването на книгата е вид “реализирането на една творческа свобота”, която “като всяка свобода е невъзможна, прекалена и самодостатъчна”.
Макар че мина времето за Новогодишни пожелания и резолюции, може би не е късно да си пожелаем повече такава „самодостатъчна“ литературна свобода.
Друг е вкусът на думите там и по друг начин хранят.
Публикувано в Литературен вестник, бр. 14, 10-16.04.2019.
One thought on “Петя Хайнрих: Лимне 2”