Дордето езикът се пръсне

Побратимих съня и той в главата ме целуна,
сълза от време се отрони, спящото око,
просветнало като луна към мене се обърна.
С плъзгачи-стъпала до него аз летях така
и паднах върху сънищата и твърдта нагорна.

„Дордето слънцето се пръсне“ сигурно е едно от литературните събития на 2018 в България. Дилън Томас е роден в Уелс, името му на уелски значи море и стиховете му завличат като такова.

Дилън Томас говори като пророк, изправил се на ръба на скала, с целия свят под нозете си, с цялата пропаст пред себе си, с космическата бездна на над главата си, отвъд деленията на нощта и деня, омота̀н с корени и с пулсиращите артерии на едно вечно вехнещо и разпъпващо се битие. Гласът му пресъздава наново света и го преобръща с езика, с разкъсването на синтаксиса и наплитането на нови семнатични влакна, с които създава своя собствена призма на виждане, на четене, на движене и напев.

Погледът, му  невтренчен в смъртта, без сянка от уплаха, сякаш осъзнава неизбежния крах, пронизва плътта и органите, минава през костите и навлиза в един метабиологичен модус на свят. Напипва смъртта постоянно в плетеницата от вени, кръвоносни съдове, органи, фибри, течнсоти, пулсации и кости, с които словото му жужи и задушава подобно на притискащото преизобилие от живот на лятно пладне след дъжд.

При представянето на книгата в Пловдив преводачът ѝ Александър Шурбанов спомена за родеенето на поезията на Дилън Томас с тази на Биньо Иванов и няма как да не се съглася. Сякаш някакви в нишки отеква същото ехо като в поезията на Рупчев – тази на осмислящия субект, възприемаш реалността, но гледайки отвъд нея, лежащ във вътрешностите ѝ, но и пронизващ ги с кристално остър Ум. 

Поезията на Томас остава топлото усещане на вътрешности, една осъзната живост, не без смърт.

Поезия, която като набиращ отток, като пулсираща какавида ще се пръсне и ще роди нещо отвъд затвора на езиковите стени. 

Този хляб, който чупя

Този хляб, който чупя, е бил някога жито,
това вино върху чуждоземно дърво
в плод било е налято;
човек денем, а в нощите виното скрито
са поваляли жертвата, смазвали грозда.

В това вино на лятото буйната кръв
е туптяла тогава в плътта по лозата,
в този хляб сговорчив
е лудувало младото жито под вятъра;
човек слънцето смазал, вързал вятъра с връв.

Тази плът, дето чупиш, тази кръв, дето пускаш
всичко в живата вена докрай да смете,
бяха жито и грозде
от мъзга, дето в сластния корен шурти;
мое вино напиваш, моя хляб чупиш ти.

1933/1936
Когато всички мои пет и селски чувства видят

Когато всички мои пет и селски чувства видят,
пръстите ще забравят присада, ще зърнат как
през туй растително око на полумесец падат
шлюпки от звездна младост и зашепен зодиак,
подрязват ниско любовта, че студовете идат,
ушите шепнещи ще гледат как ще я прокудят
по ветрове и раковини към размирна пръст
и шибнат в срички, този рис – езикът – вика диво,
че свидните ѝ рани са поправени горчиво.
Дъха ѝ ноздрите ми виждат пламнал като храст.

По всеки край на любовта сърцето ми присъства
в свидетелите си, които опипом се будят
и колчем сън безок затиска всички зрящи чувства,
сърцето има нюх, макар и пет очи да гледат.

1933/1938
Ний легнали край морски пясък

Ний, легнали край морски пясък, вгледана
в жълтото и гробовното море, осмиваме
ония, дето се надсмиват над ония, дето следват
червените реки, празен приют
от думи сред цикадената сянка,
защото в тази жълта гробница от пясък и море
вопъл за цвят във вятъра вопие
гробовно-весел като гроба и морето,
задремали от двете му страни.
Лунните тишини, притихналият прилив
по неподвижните капали, този сух приливник,
запречен между водната стихия и пустинята,
би трябвало да излекуват водните ни болести
посредством едноцветния покой;
небесна музика над ширнатия пясък
се лее с песъчинките, забързани
да скрият планините златни и палатите
по цялото гробовно-весело крайбрежие.
Опасани от неподвластна ивица, ние лежим
вгледани в жълтото, мечтаем вятър да отвее
брега отложен и да потопи червената скала;
ала мечтите нямат приплод, нито пък ще можем
да спрем пришествието на скалата;
лежим вгледани в жълтото, дорде туй златно време
се пръсне, о, сърдечна скръб, като сърце и хълм.
Под време аз разбирам тук на сватбата ни изтърсака,
на занощяване роден в лойта на скотското легло
в покои святи и в потоп свиреп;
и всички грешници на любовта измолват прошка в мрака
за младоженеца и булката, докарали за зло
върху земята пакостника скръб.
Онази сила, дето през зелен фитил
извлича цветето

Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето,
влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,
и мене също разрушава.
И нямам глас, за да разкажа на приведената роза,
че зимата и мойта младост е превила.
 
Онази сила, дето през скалите влагата извлича,
влече и мойта кръв червена; дето пресушава вадите,
превръща моите на восък.
И нямам глас, за да разкажа на туптящите си вени
как същата уста и ручея изсмуква.
 
Онази длан, дето завърта в бистри вирове водата,
раздвижва и тресавищата; дето връзва вятъра,
и моя бял саван разпъва.
И нямам глас, за да разкажа на обесения клетник
как във варницата клокочи моя глина.
 
В самия извор времето е впило жадните си устни;
тече и се съсирва любовта, ала кръвта пролята
ще уталожи раните й.
И нямам глас, за да разкажа на вилнеещия вятър
как времето с небе звездите е обвило.
 
И нямам глас, за да разкажа на заровения влюбен
как и по моята постеля е полазил червеят.
Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s