Публикувано за първи път в Литературен вестник, 2019 (год. 28), бр. 17 (8-14.05)
“Винаги съм писал, без да знам много добре защо го правя, воден донякъде от случайността, от поредица съвпадения: нещата идват при мен като птица, влитаща през прозореца.”[1]
Когато един четящ човек си мисли за Южна Америка, не би било чудно, ако първата му литературна асоциация е с триадата Борхес – Маркес – Корта̀сар.
И докато първите двама малко или много са влезли в “канона на съвременната класика” на много места (примерно в своеобразния такъв налаган канон на изд. Пенгуин), то третият сякаш остава все още извън него.
Последният сборник с разкази на аржентинския писател Хулио Корта̀сар, който се появи у нас в края на миналата година, е всъщност неговият първи. “Бестиарий” (прев. Лиляна Табакова, изд. Агата-А) излиза за първи път на български в оригиналната си подборка и подредба. Сборникът се появява през 1951, когато Кортасар вече е емигрирал в Париж, където остава да живее и работи до смъртта си (през 1984).
Четенето на един автор е особен процес, още повече ако не следва хронологията на излизане на произведенията му. Така българските читатели се докосват до първия Кортасаров сборник (1951), след като вече познава други негови знаменити сборници с разкази като “Край на играта” (1956, у нас 2016), “Тайните оръжия” (1959, у нас 2013), “Истории за кронопи и фами” (1962, у нас 2007), както и романите “Лотарията” (1960, у нас 1981, 2008), “Игра на дама” (1963, у нас 2006), “62/ Модел за сглобяване” (1968, у нас 2016), а и литературните му лекции, четени в Бъркли, Калифорния през 1980г. (у нас 2015). Иначе са излизали издания на Народна култура през социализма с подбрани негови разкази (споменавайки само някои от тях – “Всички огньове”, “Междуетажие”, “Южната австострада”), а присъствието му в повечето фантастични антологии от това време е почти задължително.
По този начин четенето на Бестиарий трудно може да се откъсне от органичната си свързаност с другите творби на Кортасар. В представяния сборник, всъщност, можем да открием зародишите или дори още само семената, от които по-късно избуява специфичната урбанистична джунгла на писателя – много южноамериканска и особено пустееща, близка по някакъв метафизичен начин с тази на Борхес и още в по-общ вид – и с тази на Маркес.
В осемте истории, събрани в “Бестиарий”, читателят открива добре познатите черти на Кортасаровата проза. Макар да се числи към южноамериканския магически реализъм, Кортасар “изстъпва” от реалността по особен, свойски начин. Фантастичното у него или тътне зад гърба на героите, или се появява изневиделица в края на разказа и по-скоро носи един тих ужас и шок, едно психологичско потъмняване, което иначе остава почти недоловимо в лекия безпорядък, с който текат историите. Това именно е може би една от другите важни черти на прозата му – в нея ежедневието прелива понякога в трудно поносими несюжетни талази, скучеещи меандри на ежедненвно и тривиално битуване, които не предполагат острото порязване в края, с което Кортасар сякаш срязва реалността, за да я обърне с хастара навън. Такова омесване на всекидневността, накъсване и дребнотемие откриваме в “Цирцея”, но по-късно и в множество други разкази, докато този “похват” не стигне апогея си в романите “Лотарията”, “Игра на дама” и “Някой си Лукас”. Докато при Борхес фантастичното често се генерира посредством ерудитски мистификации, при Кортасар, въпреки огромната му култура (прозираща, най-малкото, в “Игра на дама”), художествеността на текста често се тъче именно от ежедневното и свръх-обикновеното. (Рядко прозата на Кортасар изстъпва от нормалността в по-свръх-реални посоки.)
Първият разказ, “Завзетата къща “ е особено показателен в това отношение. Неназованото превзема камерния святна брат и сестра, състоящ се от фамилна къща, които, както става ясно,са последната издънка на рода. Обреченото и пълзящо извънчовешко, което остава извън езика, пъпли като в сън, докато краят на разказа не го пакетира в затворена цялост, напомняща на събуждането от кошмар, който обаче, макар приключил, остава да дебне някъде вътре. Ако е вярно, че Кортасар е влагал доста фройдистки идеи специално в този сборник, то интерпретацията на разказа, ако изобщо има нужда от такава, е относително ясна. Този разказ, впрочем, може би е един от малкото случаи, в които фантастичното, неназовимото, нечовешкото, е експлицитно екстериоризирано. Много често магическото трансформиране на времето, на пространството, на персонажите, се случва вътре в героите (напр. ключовият разкази “Идолът от цикладските острови” от други сборници), фантастичното е рядко извън тях. Чудовища няма, хората са достатъчни.
Говорейки за интерпретация и дискусионната нужда от такава, се опираме до друга важна черта на прозата, донякъде може би и стила на Кортасар. Често читателят остава с впечатлението за текст, написан заради самото четене, само по себе си. Отказът от послание, от интерпретация, може би и отказ от самата възможност за такава прави контакта с текстовете на автора на моменти като преглъщането на сух крайщник хляб, който разранява гърлото. Четенето заради самото четене –освобождаване на фантазията, до момент на светотворческо създаване на несъществуващото без каквато и да е връзка с реалността – като в разказа Главоболие, където откриваме манкуспиите, предвестници на по-късно появяващити си кронопи и фами от едноименния сборник.
Разказите на Хулио Кортасар се пример за конструирането на къса проза, за интенционалното вмешателство на твореца, но и за абсолютната лекота, с която той се отказва от моделирането на смисъл, предавайки това право (или отказа от него) в ръцете на читателя си. Ако самият читател не се изгуби из лабиринтите на Кронопа.
[1]Кортасар, Х. Литературни лецкии. Бъркли, 1980. Прев. Красимир Тасев, София: Агата-А, 2015, стр. 11.