[Е]динствено Геров сред оцелелите от прочутото „поколение на 40-те години“ притежаваше решителността да види стиха като метафизична бездна и екзистенциален колапс, да приеме страданието на мисълта без граници в безкрайно ограничения свят на житейски страсти и компромиси, в който е осъден да живее.
Едвин Сугарев, „Да разговаряш с Бога и света“
Първата среща с поет винаги чертае особена територия на опознаване, на опипване на граници и усещане за пропускливост на мембраните, в които творческият свят опакова реалността – своята собствена и несвоята, доколкото има такова разделение.
Четенето на Александър Геров не може да избяга от натрапчивата мисъл за Камю, за Сартр и изобщо за онзи тип екзистенциалистко писане, в което вътрешността на битието, мека и рехава, е подложена под острите ножове на един поетичен език, който като меч на духа иска да стигне до самата дълбочина на същесвуващото, да пренареди парчетата в някаква най-накрая пълна картина. Или поне гледа в тази посока, с ясне взор, чак леко налудничав, но виждащ, прозиращ, провиждащ.
С настоящата антология, съставена от друг съвременен български поет, Иван Цанев, читателят може да се запознае с един от представителите на т.нар. „градско поколение“ поети, родени и израстнали изцяло в градска среда, или „поколението на 40-те“.
В думите на Геров се долавя осъзнатата минималистична самотност на субекта, което осъзнаване снема всякакни интенции за величественост, стремежът към голям наратив, към извисяване е на пръв поглед отречен. Вкопчването в празнотата и ежеднежвната битийност, от друга страна, задвижва художествени механизми, с които езикът на Геров достига до изчистен потенциал на поетичната си мощ без и за момент да изстъпва в натрапчива абстрактност, нито пък да се доближи дори и за малко до някаква нотка на блудкава емоционалност.
Впрочем, за емоции в чистия им вид е сякаш трудно да се говори в тази поезия. Езикът стои леко и естествено, някаква тясна оргатична връзка го оплита с природното и биологичното – градското съзнание и урбанистична пустиня обговарят себе си с езика на живото и природата. Усещането за духовност у Геров деликатно се приплъзва между предметите на всекидневието, но от друга страна натрупва една особена тежест, характерна за всяко обговаряне на човешката участ.
[Б]ез да е вярващ, Геров усеща живота и материята като тайнственост, духовност и безсмъртие.
Божидар Кунчев, „Материалист-мистик“
Поезията на Геров стъпва смело във философстването за живота и съдбата на човека, все още без да се откаже от традиционните формални белези на ритъма и римата. Истината, обаче, е, че поетичното в езика на Геров изобщо не се ограничава до формата, а я надскача до степен, в която тя стои като тънка черупка, готова да падне сама.
Изданието завършва със стихове, вдъхновени от поезията на Ал. Геров. През тях по още по-интересен начин може да се усети духа на думите му и спецификата на езика. Тук са стиховете на Ат. Далчев, Р. Ралин, И. Радоев, Г. Господинов, И. Цанев и др. Сякаш там именно се вижда влиянието на този поет, там читателят вкусва плодовете на наследството.
Материя
Увлича ме смъртта. Пленява
ме нейният велик покой.
Настъпва отдих и забрава,
където се докосне той.
В огромна слънчева пустиня
аз вече съм изпепелен.
Мен вече нищо не боли ме...
Изобщо аз не съм роден.
Глас
Небето със звезди поръбено,
с безмерната си пустота
висеше върху мен озъбено
и зинало като уста.
Морето, гладно и сърдито,
ревеше в свойте пелени.
Разбиваха се въз скалите
мъртвородените вълни.
А от крайморската градина
повяваше смразяващ студ.
Земята бе една пустиня
и целият живот – абсурд.
Във този грозен миг под кестена
аз двама влюбени видях.
Чух глас и после се разнесе
чистосърдечен весел смях.
С ръка сърето си притиснах
и бързо тръгнах във нощта
към своя дом, към свойте близки,
към всекидневните неща.
И вече не ми беше тежко –
не беше ме от нищо страх.
А бях чул само глас човешки
и радостен момински смях.