Група мечтатели, с вирнати носове в облаците, съзерцава някакъв облак – беден бял роб на всички ветрове.
– Прилича на боен кон – казва единият.
– Как? – протестира друг. – На мен ми прилича на глава на римлянин. Само остава да проговори на латински.
Едно момиче си свива устните в леко несъгласие, разсъждава на глас:
– Глава на римлянин, не… Чакайте да го разгледам добре… А! Знам! Птица е… По-точно, лебед! Ето я шията. И крилете. Каква елегантност! Не го ли виждате?
– Какъв лебед, каква глава – контрира друг. – На мен ми прилича на ангел от пара, лек, фин, с повдигнати криле…
Всеки от тях иска да ограничи облака според величината на погледа си. Един открива в него слон; друг – камила в пустинята Ареяш Азуиш; друг пък – китайски храм…
Само аз през eдин сух откъм въображение ден продължавам да виждам просто един облак. Обаче, за да не правя лошо впечатление, когато идва моят ред да кажа мнение, решително се спирам на „хипопотам“:
– Точно като хипопотам е.
Докато с ясен и твърд глас защитавам своята несигурна гледна точка за хипопотама, отвътре, в противовес, започва да се навдига другият свят.
За първи път, обединявайки някои разхвърляни наблюдения върху външния вид, осмислям ги логично и в крайна сметка откривам тази истина, облечена в литературен образ, но не по-малко вярна поради това: И аз също съм облак. Облак със специално естество, очевидно, с плът и кости, с две ръце, две очи, далак, черен дроб и онава тъничко главоболийце… Но по никакъв начин по-малко облак от който и да е друг – обект на тиранията на подобни ветрове и със същата променлива съдба да не може да притежава някакъв единодушно приет характер.
Никой не ме вижда по един и същ начин. Както облака в небето – за един съм орел; за мнозина – магаре; за този – камила; за почти всички – някакво непознато животно.
Всеки ми надява тази действителност, която му е най-удобна. Има аматьори, които смятат, че съм много забавен, и други, които плачат от досада само щом мярнат издължената ми физиономия на гробар. Ужасявам половин дузина хора с лошото си поведение, в същото време очаровам друга половин дузин със захарната сладост на темперамента си. И след като съм ентусиазирал трима-четирима глупаци с интелигентни изказвания, не ми пука да изоблича дори един идиот пред аудитория от експертни кретени.
Единствената разлика между мен и облака е, че бедната скупщина от пара се плъзга по небето, откъсната и далеч от мнението на хорските очи… Но не и аз. Аз им съдействам.
Съзнателно или не се адаптирам към временното мнение на другите. Влизам в хилядата комедии на ежедневната монотонност, без да се объркам в документацията или да омотам личностите.
Благодарение на дълбокия ми Протеев[*]талант, никога идиотите, които предполагаха, че съм срамежлив, не виждаха и нотка на бунт от моя страна. Нито пък онези, които ме смятаха за по-долу от нормалната мярка, можаха да се отърват от мнението си относно идиотщина ми, която са си предположили.
Винаги съм този, който искат да бъда: добрият, лошият, епилептикът, философът, примерният, пуританът, плейбоят, пианистът, сомнамбулът, всичко…
Само едно нещо никога не съм бил: мен самият.
Но това е една от тайните, които ще оставя в сянка. Междувременно, отвън продължавам да настоявам:
– Ама хипопотам е, бе, вече ви казах!
Светът на Другите, Жозе Гомеш Ферейра
[*]Протей, син на Посейдон (Аполодор, „Митологическа библиотека“ II, 5, 9), е морски старец, който има способността да приема всякакви образи. Според преданията живее на остров Фарос, близо до Египет, където пасе тюленовите стада на баща си. Негова съпруга е нереидата Псамата. Негови синове са Полигон и Телегон(Аполодор, II, 5, 9), които Херкулес убива в единична борба при подвига за вземането на пояса на Хиполита. И Протей, подобно на другите морски божества, притежава способността да предсказва бъдещето, но крие своя дар от всеки, който не успее да го хване в истинския му облик. Според каноническата версия, Протей царства в Мемфис. Когато Менелай на връщане от Троя попада в Египет и не можел да тръгне, заради неподходящите ветрове, той получава помощ от дъщерята на Протей, Ейдотея. Тя му подсказва как да хване Протей и да го застави да му даде указания как да си тръгне към родината. Менелай хваща спящия Протей и не го пуска, независимо от образите, които той придобива (лъв, дракон, течаща вода, дърво). Накрая Протей се предава и му дава искания съвет, като предсказва и съдбата на всеки от спътниците му. Според по-късен вариант на мита за Троянската война, при Протей в Египет се намира Хубавата Елена (в това време Парис вижда само нейния призрак, тъй като Зевс и Хера я подменили). В класическата епоха Протей се счита за един от египетските фараони. Херодот предполага, че Протей не е собствено име, а титлата – „парути“, т.е. фараон (II, 112; 116 – 118). Известен е и вариант, съгласно който Протей живее в Тракия. Образът на Протей постепенно придобива гротескни черти – сънлив, немощен старец. (Wiki)