Звуците на града, които през летните нощи влитат през отворените прозорци в стаите, където не се спи от горещина, разнообразните истински звуци на нощния град се чуват, когато по някое време анонимният грохот на двигателите се разреди и замлъкне и от тишината започнат да се откъсват – ненатрапчиви, отчетливи, различно силни в зависимост от дистанцията – стъпки на безсънен минувач, приглушена далечна олелия, шумол от велосипеда на нощен пазач, стон на болен, хъркане от горните етажи, стар стенен часовник, който продължава да отбелязва кръглите часове. Докато призори не гръмне оркестърът на будилниците в работническите домове и по релсите на затрака трамваят.
„Марковалдо или сезоните в града“ е сборник с разкази, които Итало Калвино публикува първоначално в пресата. Всяка една история се развива през един от годишните сезони в продължение на пет години.
Разказите ни връщат в една несъществуваща вече Италия на 50-те години, където работникът Марковалдо следва ежедневния ритъм на живота си, а и този на голямото му семейство. Както обаче започва една от историите:
Този Марковалдо имаше око, непригодно за живота в града: колкото и хитроумно за бяха замислени, за да привличат погледа, табелите, светофарите, витрините, светлинните реклами и обявите никога не задържаха неговия – той го плъзваше по тях като по пясък в пустинята.
Прозата на Калвино до голяма степен успява да се движи през това око, обръщайки внимание на малки детайли, преминавайки сякаш през невидимите артерии на градския живот в епохата. Историите с Марковалдо се плъзгат по границата на фикционалното, реализмът е бистър, но в същото време проникващ дълбоко в метафизичната материя на света наоколо. Тези характеристики се постигат от езика на Калвино, с който той успява да улови, с цялата си ненатоварена и ненатоварваща лекота на изказа, дълбоко запечатващи се моменти, които оставят трайна следа с поетизма си.
Често си мислех за Джани Родари, докато четях, в историите на Калвино се плъзга една човеколюбива и остро искрееща бистрота и свежест. Реализмът, с който светът е описан, е особен с шеговитото си излизане от реалността, без да обезчовечава героите.
Студът има хиляди форми и хиляди начини да се придвижва по света: над морето препуска като табун коне, в полето връхлита като рой скакалци, а в града като острие на нож реже пътищата и се въвира в процепите на неотопляваните къщи.
Досега познавам автора само с този сборник с „Невидимите градове„, но се надявам скоро да запълня това незнание. Калвино определо трябва да се познава.
Вятърът пристига в града отдалеч и му носи непривични дарове – забелязват ги само някои чувствителни натури, например страдащите от сенна хрема, които започват да кихат от цветния прашец на чуждоземски растения.
Тази сутрин го събуди тишината. Марковалдо се измъкна от леглото с чувство за нещо странно във въздуха. Не разбираше какво е, светлината между пластовете на щорите не приличаше на светлината на коет ои да е било време на денонощието. Отвори прозореца: на мястото на отсъстващия град лежеше чисто бял лист.
Зимата си отиде и остави след себе си ревматични болки.
…