Книгата на Зорница Христова и Кирил Златков, издание на издателство Точица, се появява през 2014 г. Сама по себе си е малко събитие, понеже прекрачва границите на детската книга, на поезията, на графиката, на не много разпространената у нас книга с илюстрации. Тук тези условни полета се срещат и нажежаването от тази привидна колизия е създала нежна благородна сплав, която влиза под кожата неусетно.
Цветовете са графитени, но по особен начин топлещи. Щрихите са изчитени. Езикът е минимален. Мълчаливостта прокапва през думите и страниците, докато се увива около белите и тъмни петна, които неусетно създава и които виждаме разпрострени по листовете.
Взаимодействието между текста на Зорница Христова и графиката на Кирил Златков е чувствително силно, синергийната постановка на образа и текста създава симбиотична среда, в която се усеща не само уют, но и стаен живот. Притихналото усещане, което наситените образи, които графитът на молива създава, не противоречи на лапидарно разпръснатия текст. Думите са еднакво обрани, но и достатъно експресивни като илюстрациите.
Всъщност книжката е един чудесен опит да се достигне до онова, за което няма думи. То се напипва през всички страници, през илюстрациите, между петте изречения, сред изцяло белите и черни листи. Онова неназовимо, което не влиза в измервателния режим, но настоятелно тежи с присъствието си.
Книгата мълчи, но всъщност казва значително повече от много „говорещи“. Малко съкровище.
И понеже ми е интересно да видя и други как са възприели книгата, ето списък с някои от мненията, на които попаднах:
One thought on “Когато искам да мълча”