Месецослов 2015

Eanáir

Когато зимата не е снежна и не е кафеникава с цвят на влажни клони и безлистни храсти, тържествува сивостта и впечатлява със спокойствието си, което може да завлича, феерия на безжизнени нюанси, създаващи илюзията, че никога няма да свършат; покривите и сградите, отразяващи студения цвят на небето създават лабиринт, гора, в която да се гмурнеш е като да влезеш в морето в онези моменти, когато не можеш да го различиш от небосвода и хоризонт липсва, сигурно Бог е допуснал такава липса на разнообразие, такава манифестация на монотонността, подобна привидна липса на живот като намигване, потупване по рамото, че карнавалът има и обратна страна, не по-малко внушаваща, не по-малко величествена и със сигурност не ненужна, че прекрасността е многообразна и скрита именно в сивото лице на студа, в ръцете на баба зима, която крие засъхващи ябълки някъде из малката си колиба сред тънките високи дървета, миришеща на старост и на дим, на сухи листа и на готвено, със стари приказки между скърцащите нощем греди на покрива и трептящите листа на бръшляна по стените, който отдавна трябваше да е погълнал мястото, но все още, от сантимент, забавя биологичния си часовник и си играе на има-няма с течащите години, сигурно градовете от носталгия по тези зимни колиби дишат димни атмосфери, които пускат по артериите си, поне за малко да върнат земята към времето преди тях и да прегърнат онзи уют, който кафенетата и срещите надграждат, но не пресътворяват.

Feabhra

Никога не е бил такъв. Окъпан в светло небе, вървящ по улиците като насън и в просъница, с премрежен поглед, в 10 сутринта,  прескачащ между песните на птиците, с пируети през камбанните пробуждания. Свеж като парфюмът по страните след сутрешно бръснене. Мелодичен и очарован в мелодиите на изтичащия сняг по сенчестите павета, с ясни режещи очи като неразлистени колни, вбиващи пръсти в лазура на предпролетта. Виена флиртува със загатващ  поглед за април, слънчеви коси и аура на речна влага. Преплетените им присъствия стоят едно срещу друго и си се наслаждават, вдишват общия си въздух и издишат мирът, който пълзи по в(и)ен(н)ите-улици.
Февруари.

Márta

Свикнах да заспивам и да не се учудвам, че пак се е извъртял цял ден, както рефершвам страниците на запустяващите социални мрежи.

Краят на макар и смътно поставените цели носи удовлетворение и генерира желание за изяви и модулиране на текстове – нещо, което отдавна не се беше случвало. Но желанието ражда действителност и поводи почнаха да се понаявяват.

Успях три пъти да пропусна срока за връщане на книги и съответно да си платя глобичките, първите два пъти – в поредни дни.

Нещеш ли, взех че написах ревю за първи път, без изобщо да знам как и с тънка идея от тези, които вече съм чел,  май може и да види бял свят, както се казва. Книгата вече я бях отписал, понеже се освобождаваше няколко дни преди да замина, но изведнъж се оказа, че я има незаета в централната библиотека… после се оказа, че я има из нета и в пдф. Щастието понякога само ни/ме търси. Еразъмите също. Божиите изненади + чувство за хумор.

Пак така ненадейно си понавзех материали за унгарски, то за едно бях тръгнал, пък за друго се отбих, че трето видях и тъй…

Развеждането из любими места се оказва, че ми е ново любимо нещо. Съвсем друго е, когато се съпреживява.

Вечерта днес б/е прелестна, за първи път си помислих за лятото и чак бродех по улиците и се радвах на сладоледа си.

Aibreán

има хиляди неща които

нощопадни небеса с рехава плиткост и срамежливи дървета голи улици непознат въздух в до болка познатите и мили или вече не места същи хора в несъщи времена падащи нощи, господи добре че ги има, и рехави дървета начала и отиващи си епохи и хора, безтегловни чакания празен ефир поглъщаща поезия и поглъщане на поезия за да се запълни бездумието на куфарите ключовете летищата връщанията но къде

има хиляди неща които

времена обхванати от ципа като мехур който се отделя от вътрешната страна на кожата когато я разтвориш със скалпел който отначало иска да премахне тумора но после се резсейва и губи проницателност какво реже тогава не искам и да знам

има хиляди неща които

не побират нито спомените нито забравите нито празните погледи когато асфалтът е нагорещен а въздухът кънти от дима на колите нито работния ден нито по-празните почивки нито пролетта която отново си спомня летата до които никога не стига и които убеден съм сънува трескаво в пет и двайсет сутринта

има хиляди неща които

дали ще дойдат или не е жизненоважно и има хиляди неща които дали ще дойдат или не не е от никакво значение

Bealtaine

от нощта на музеите

Когато въздухът стане на мед и помаже нощните улици, облаците завиждат, че не могат да слязат да се разходят сред сградите, притихнали в монотонните песни на птиците, които така и не научих как се казват, но които ми отмерват всяка вечер тактовете, в които небесните сфери се претъркват.

*

Средата на май е новото любимо време от годината. Нощните небеса и въздух, меден привкус, мекият въздух и дъждовните отприщвания, задъхващото изобилие на зеленина и целовечерните извървявания на града, носят лекотата на опознаването, правят „свои“ местата, в които се очаква да паснеш.

Meitheamh

„Вълшебен чай“ от смокинови листа, плодове и листа от градински ягоди, свежа мента и чубрица.

Като дете не можех да изчакам да дойде лятото заради едно единствено нещо. Да си тръгна от града, където живяхме, и да се върна при баба и дядо и къщата им на село. Колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам какво точно са ми дали тези бягства. Тази година осъзнах, че една от най-важните характеристики на тези „ваканции от града“ е било стриктното разделение на времето. Разделение, което остава в голяма част живо и до днес, въпреки намалянето и почти пресъхването на ежедвения поток на време в селото – като поселище, като място, където времето тече иначе. Имам предвид, че човек може да има физически и умствени занимания без да трябва да избира между двете. Време както да си с други хора, така и да се оттеглиш и да останеш сам. Не си спомням като дете летата да са били така горещи (сега навън не се стои между 1 и 7). Въпреки това баба ми настояваше силно да бъда вкъщи на закрито между 1 и 4 следобед. Време, в което имах възможност да чета достатъчно дълго, да се занимавам с някакъв език по-нататък, да ровя из куфарите със стари снимки и книги, да препрочитам старите колекции от комикси, докато още се пазеха. Малко или много – да се гмуркам в малки времеви пътувания през епоха, която нито съм живял, нито преживявал директно. От друга страна, щом слънцето започне да захожда и стане по-милостиво, може да си навън и да изследваш, да откриваш. Всичко. Навсякъде. Да правиш опити, да събираш растения, да отидеш на експедиция до чешмите, пръснати из селото, да посрещнеш животните и да ги прибереш удома, да си караш колелото с приятели, да готвиш с баб си, да поливаш цветята. Сигурен съм, че тази комбинация от всичко, заедно с баба, дядо и приятелите, създаваше уютния въздух, захранващ това бъдещото/сегашно аз.

Няколко други бележки. Явно има някакви периоди, в които човек има нужда да чете буквално каквото му попадне. Тези дни най-накрая ще завърша събраните разкази на Хорхе Луис Борхес. Най-накрая харесах албум на Damian Rice. Както винаги правилната музика идва в точния момент. За “My favourite faded fantasy” (2014) става дума.

Iúil

О, ти глупаво сърце, на тебе все не ти стига
Гладно животно, търсиш ден и нощ
Нещо красиво и потайно
Кажи ми, моля те, какво ти липсва, какво ти липсва?

Алина Орлова, Проблясъче

Започнах да си отбелязвам моментите, в които мястото, на което се намирам, и мястото, на което имам нужда да съм, се оказва, че съвпадат. Предполагам, че само и именно тогава са онези кайроси на разпръскване и разтваряне. Когато единственият съществен отговор на въпрос „Хей, къде си?“ (ако има кого да попита) е „Съвсем напълно тук“. Когато си така погълнат от мястото, сякаш си я обгърнал с цялото същество, вдишваш улиците, градът ти тече по вените, докато вървиш по артериите му, синхронизирате си ритъма в обща хармония. Отъркваш присъствието си по стените на сградите, понякога напуканите им фасади се ронят на снежни парцали, не могат да устоят на вятъра, който създаваш, докато минаваш края тях, и който в крайна сметка вдишваш. Правиш мястото свое с произволните напявания, които си шептиш като вървиш в полусъния унес на уединението – скривалището, нужно за поредното преобразяване, убежището от урагана мисли, в който се давиш. Поглъщаш, абсорбираш цветовете и ароматите, усещаш кожата си отворена, така че цялата атмосфера да влезе и да се оплете с нервите ти и да оформи нещо огромно, безформено и дълбокодиханно живо. Как да наречем което и да е място дом след това?

Lúnasa

Август, годишното дъно, върху което се наслояват седиментите, насъбирани през останалите месеци, най-дълбоката спирка, където животът прави стъпка назад от нормалния си начин на съществуване и протичане.

Книгите става все по-желани и уютни. Заслони срещу сухите ветрове на средногодието.

Нощите изявават смекчаващия си разкош от спокойствие и оживителните потоци свеж хлад.

Meán Fómhair

Не дойде както очаквах – изведнъж, обвит с ароматите си на мъгли и уютни разходки, завит с листа, влажни пътеки и чайни взаимности. Не.

Дойде с жизнерадостния ентусиазъм на младостта и горещината на планове, с бъдещета, оформящи се сега, с надежда.

И напускаш с трепереща тишина от прииждащия ритъм на ежедневните необходимости, с несигурната прегръдка и ледовитите утрини, създаващи безполезни спомени.

Deireadh Fómhair

След толкова години за първи път прекарвам октомври в така различна среда. Нямах търпение да се потопя в него отново на обичайното място, където го преживявам. И така, с много тиквени кремсупи, цвекло, 8+1-часови смени, които те изкърват напълно вън от всичко, уютни чаени вѐчери, Ане Франк в сутрешното метро, празнотата на съботните сутрини, частните уроци по български за чужденци, уикендните кулинарни ексцесии, безкрайнтие скитосвания из Гугъл мапс спед архипелази, острови, атоли, тундрата, уелски селца и норвежки фиорди, транзакции и безполезни обяди, урагат от езици и мълчаливи потъвания, лежане с полу-настинка, Колдр*кс и Колдплей, сякаш съм благодарен и доволен.

Гледам с нетъпрение към следващия месец, който се надявам да е още по-добър, есента – още по-прекрасна, и животът ми – обратно в нормалните си измерения.

Samhan/Nollaig

Винаги съм свързвал ноември с някакво усещане за нищо, за пауза. През последните години нещата се попромениха основно поради гъстата програма от научни събития в академичния живот.

Безмирието ми относно идващия Еразъм семестър в Унгария доведе до там, че да го откажа съвсем. До ден днешен съм благодарен за това решение. В същото време, нещата поеха в друга, нова посока, която доведе до приключването на докторантските приключения.

Старият телефон умря навреме, след пътуването до Белград, тъкмо в най-напечения график от задачи.

В края на годината сякаш дълготърпението ми се изпитва по всеки възможен начин.

„Не бях такъв човек, но oh well, явно вече съм“ е мисълта, с която изпращам годината.

Back to Top