Краткото есеистично произведение на живия унгарски класик (дотук перифразирам анонса от четвъртата корица) ме изнедада с приятното поднасяне на исторически факти, културен прочит и увлекателно разказване. Става дума за живота на едно градче в, да кажем, Централна Европа, живот, свързан със солта.
Знаем онази често повтаряна фраза, че през Средновековието солта била с цената на среброто – това е добър, струва ми се, ориентир, за да навлезем в дванадесетте есета-истории на Надаш. Именно дванадесет, понеже всяко от тях носи името на месец от от годината, започвайки от април.
Авторът заплита четящите през няколко слоя на вглеждане в града. Историческата информация се преплита с по-плътно доближаване до детайли, например на граската катедрала, който всъщност е невидимият център, около който пряко и преносно кръжи текста. В съвсем сбита форма Надаш разказва историческите събития както от глобално ниво, като тезисите на Лутер и диспутите с него, така и на местно.
В тази книжка това именно е една от поантите, които остават – редките моменти на сцепление между индивидуалните нужди на една общност и исторически “спуснатите” възможности (като обстоятелства, но и като личности). Другото, което впечатлява, е описанието в последната глава на решението, което местната управа взема при прегръщането на простъпващия млад още протестантизъм – че поругаването на старата религия и разрушаването на материалното ѝ изражение в лицето на катедралата и църковната утвар в нея, би било поругаване и на новата.
Толкова фин и свеж хепи-енд.