Тиха, деликатна, дистанцирана, тревожна, вглъбена книга.
Събрани бележки от пътувания до Прага, осъществени след падането на Стената и отварянето на границите. Пътувания, които се усещат като едно, като снимка от началото на деветдесетте, преходен период на разпад и пренареждане, най-вече на губене; на инвентаризиране и преподреждане на вътрешните чупливости.
Клиширано, но: най-доброто от пътуването никога не се състои в срещата с новото на посетените места, а в отвличането на вниманието на ума по непознатото. Така под вече отпуснатия юмрук на съзнанието избуява всичко, което е било смазвано от познаните пейзажи, познатите хора, познатото ежедневие, познатия език, познатите разговори, мълчания , личности, дори познатото им отсъствие. Среща се новото, за да се опознае по-добре старото и да му се счупи кората, която го пази от промяна. Която го умъртвява в статичната си непроменимост. Ликвидизиране на настоящето и на натрупаното минало, разчистване на място за бъдещото.
Тук това избуяване, тази интроспекция сякаш тепърва прокарва, треперещо, несигурно във вербализирането, без никакви обобщения или претенции за отговори. В текстовете под повърхността на скицираните наблюдения тлеят въпроси, които се изплъзват от граматиката.
Екстериоризирани в Пражката архитектура и атмосфера, вътрешните течения и завихряния намират думите през призмата на чуждото, на напрежението от отнетото преживяване на другостта във времена, когато по-гъвкавото състояние на душата би могло да се слее по-плътно с нея. Отнетата чуждост е отнета(та) младост. Есенното и зимното модулиране на емоцията, на екзистенциалния лад не позволява на езика да се излее в острота или ексцесия. Стои спокойно (като земя), повече запазва формите, които светът наоколо отпечатва, отколкото реакционистки да се оттласне от тях.
Отиването връща. Връща в детските спомени, които, може би съвсем архетипно, се оказват мастилото, в което творческото перо се потапя, част от гласа, с който се изговаря и мисли самият акт на пътуването, вън и вътре.
Поетично-есеистичната форма е кондензирана максимално, често до степен на неразличимост от поезия. Поезията е хармонизирана с дневниковите бележки до степен на пътеписни етюди.
Пътуване, което пренарежда и пренаписва личната история. Едно от онези събития, спрямо които времевата ос се разпада на преди и след и потокът на времето губи някаква първоначална цялост, за да почне да се разклонява – отвътре.
В годината, когато пътуванията рязко намаляха и въшното движение се усмири, вътрешните пътувания сякаш набъбнаха до обеми, които тепърва ще се преживяват. Книгата на Силвия Чолева излиза именно в такъв момент (който е рано да определим като преходен или не) и ми напомни моето първо излизане и престой другаде, срещата с непознатите (аз), дневниците (които ме е страх да отворя), традицията да се поседи преди дълъг път.
Именно да се поседи преди дълъг път.