времена

…защото поставянето на предел е единственото разумно действие, което ни остава пред безкрайността – така казва и поговорката: “Да отстъпи, който е по-разумен.”

Томас Ман, Йосиф Хранителя

Арабската дума за време وَقْت (waqt) pl. أَوْقَات‎ (ʾawqāt) е тъкмо от глагола وَقَتَ (waqata) поставям граници, определям. При нас не е точно така.

Праславянското *vertmēn от същия корен като въртя и латинските vertor (пак същото) и vertigo. От него идва врѣмѧ и после време. Там и врата. Има и други, днес са или по диалектите или са останали съвсем извън езиковия поток. Рокъ е (било) уреченото време за нещо, подходящият момент за нещо, дошло от река-речеш, също като реч. Из другите славянски езици се ползва за година, срок е най-близкият роднина. Урекли сме нещо да е за някакво време, определили сме го, разползнали сме, че е подходящо.

Въртене
това, което се върти
каквото сме си казали, става подходящият отрязък
почва да расте, тук остава момент, там прераства в сезон
другаде изпълва целия живот
след живота прелива във време

Подобно свързване с някаква идея за подхождане е имало и при годъ, донякъде и при производното от него година. При другите славянски езици картинката е доста разнообразна – година може да е астрономически час, год може да се развие като значение и до празник. Годеник и годеница, годеж са все там – при сго̀ден, понеже двамата си пасват, подходящи са един за друг. Нещо подобно от същия индоевропейски корен е имало и в староанглийски – ge-gada за приятел, другар, немското Gatte съпруг, албанското nge ‘удобен случай’ от предполагаемо *ghadha. От подобно развитие и диалетното до̀ба, останало единствено в ‘късна доба’, иначе из другите славяни – изобщо някакъв период от време, по-дълъг или не, епоха дори. Може би от същото място като добър и доблестен. Езиковият ум обича да нарича с доброто време и по-големи отрязъци, цели сезони (вж. фр. диал. beautemps и нгр. καλοκαίρι).

Но пък час, с всичките си неясноти (освен, че в старопруски е било kīsman, а в албански е kohë) се връзва ту със сърбохърв. ка̏сати, словен. kasati бягам, латв. k̨uôst, k̨uošu бързам, нем. hasten, Наst, и с рус. чеса́ть, ту с чати (по-късно чаяти) чакам. Според други – от срезка, с която се е отбелязвало времето.

С идеята за срязване, отделяне, разделяне се свързва и англ. time, от средноанглийското time, tyme, от староангл. tīma, наследник на прагерманското *tīmô от индоевропейския корен *deh₂y- ‘деля, разделям’. Оттам и гр. δαίμων daímōn, обяснявам си го, че божеството се е възприемало като този, който разделя и определя, из речниците се открива такъв паралел и между подобни семеми в староперсийски, авестийски и санскрит.

Времето като точки, разтегливи до отрязъци, от удобни и подходящи моменти за нещо. Отрязъкът, който е го̀ден за нещото.

Доста по-неясна ситуация в гръцки. Χρόνος според някои се развива от корен ‘сграбчвам, нося’, оттам ‘сграбчващият, хващащия’, според други – ‘определеното количество от време’. Не по-малко неясно и при извеството καιρός – определеното време за нещо, подходящ момент. Според някои – свързан с κείρω отрязвам, оттам и с лат. descrimen разстояние, разлика, силата за решение и отсъждане, решаващ момент, и др.

Кайро̀с
Орѝдеш Фонтела

Когато кацне
врабчето

когато се събужда
огледалото

когато узрее
часът.

Другата арабска дума (и в персийски), оттам в османотурски и после останала при нас в зор заман е زَمَان (zamān) време, епоха, сезон (в перс. и смърт). Интересното е, че влиза в арабски като заемка от имперския арамейски zmn, zmʾn – административният език на новоасирийската империя от VIII до IV в. пр. Хр. А там влиза като заемка от късното произношение на староперсийския религиозен термин за време *jamānā, от индо-иранското *ǰámaHnaH от индоевропейският корен  *gʷem– отивам, идвам. Оттам лат. venio, гр. βαίνω, лит. gimti ‘раждам се’, англ. go, нем. gehen, Gang usw. Тоест времето като дошлото/отишлото си.

Според една от хипотезите за произхода на староирландската дума за време aimser (средноуелски amser) подобен развой на семантиката се открива и в итало-келтската група: от редкия ие. корен за отивам, идвам *h₂et–  към протокелтското *ammansterā, производна от индоевропейското *h₂etmn̥ ‘лутане, ходене насам-натам’. Оттам сродно с латинската дума за година annus и готската дума със същото значение ataþni.

Тъкмо обратното в литовски – laĩkas се свързва с глаголите laikýti/lìkti ‘държа’ (а пък те с гр. λείπω което като значение и като форма наследяваме с липсвам).

Подобно от друга страна, отново диалектно в български, но при други славянски езици съвсем книжовно, епо̀ра. Според някои – от един корен с ‘поря’, вървя силно през нещо. Означава отново пеирод, някъде – сезон. Това, което върви силно напред, макар и някак разбирано в някакъв ограничен период – като част от деня, от годината, не безкрайно напред.

Но както ни казва Томан Ман, ограничения ни трябват. Затова и приключвам лутането тук.

#rhêsis е поредица от кратки текстове, които споделят радостта от езика и красотата  на свързаността му – вътрешна и външна. Те не целят пълна научна изчерпателност, макар че стъпват върху такава основа. Досега са се появявали в една или друга форма тук, събирането им в едно течение е експеримент както за/с мен самия, така и за/с границите на подобно писане.