Споделям две нови (+1 неново) за мен парчета, които идеално ми запечатаха този необичайно кратък август и които уцелиха точното усещане на двете седмици спряло време във ваканционно запустелия малък град, златистата светлина покрай тревните площи на басейна и незатихващото слънце дори в полите на предвечерието, тишината по улицата и празната жилищна сграда, но и усещането за отминаване, което вечерите носеха с нарастващи в рязкостта си въздух на превалящото лято и настъпващите орди на есента – най-напред в цветовете по залез, после в все по-кристалните и сенчести сутрини, всеки ден със стъпка по-далеч от малките часове, непрестанна инвазия на нощта, която започва да губи от лепкавата си сладкост, от онова усещане за средоточие на година, за задъхана и пълна с хора нощ, но и за следобедите, по които Героги Господинов начирача целия месец следобеда на годината, и да, ако юли е ранният следобеден припек, август наистина уцелва смълчаните часове на задължителната следобедна почивка от детството – времето на книгите и писането, на притихването вкъщи, на непоносимата жега, на синхронизацията с вътрешния ритъм, на безкрайните следобеди и пространствата на/за откривателстване и вътрешни приключения.
Искаше ми се поне още един такъв месец тази година.