ⲉⲧⲃⲉⲟⲩ ⲉⲓⲟ ⲙⲡⲓⲛⲟϭ ⲛⲃⲁⲣⲟⲥ ⲉϩⲣⲁⲓ ⲉϫⲱⲕ ⲛⲧⲉⲓϩⲉ ⲧⲏⲣⲥ
Why is it that I’ve become this great burden down upon you in this whole way
Not Because a Fox Barks: XH 204-216
Гравитация се обяснява като функция на пространството и времето, породена от масата. Тежнеене, в етигомолгичен смисъл. Плътността на материята, на нещото, която огъва заобикалящата реалност, за да я задвижи към себе си. Да се превърне в някакъв център, ако не на света, то поне на света около себе си.
От лат. gravis, тежък, [от същия корен, но като заемка от оски – brutus, със същото значение и конотации на умствено тежък и неспособен, откъдето по-нататък “нечовешки”, по-късно brutalis с допълнителните конотации, познати и днес; на гр. βαρύς] откъдето и gravitas бременност (което пък при нас от бреме, товар, тежест, отново). Гравитацио е способността да си тежък, но и последствията от това – да правиш другия/те тежки, да се огъва пространството и наглед телата, обектите да се привличат. Тежнеене.
Тяга – от същия корен. Привличането или следата, оставена от тежестта. Теготата, оставена от тежнеенето. Който предизвиква тежест. Тегота – тежестта в метафизичен смисъл и в емоционална проекция. Разговорното днес тегав, който предизвиква горните. Тъга, най-накрая. Всички от корена *teng– ‘дърпам, привличам’.
Струва ми се интересно, че един корените за тежест в класическия сирийски ܝܩܪ (yqr) може да се развие и до „цѐнен, почитан, скъпоценен, скъп, любим“. Красивата и ужасна връзка между привличане, тегота и привързаност.
опитвам се да се откъсна от сгъстения център който се създава когато два свята влязат в обхват и започнат смъртоносния си симетричен танц един около друг особен ритуал на отразяване на прекопиране на имитативни метаморфози от аз съм аз и ти си ти и аз съм ти и ти си аз но накрая само аз съм ти и никой не е вече никого докато в промеждутъка е почнало да набъбва антитялото на поглъщащото сливане и събиращото най-накрая в едно загубване завинаги
опитвам се да се откъсна ако не зведа поне планета спътник метеор луна но гравитацията не е шега а и сатурн си ражда синове не за да ги пуска макар и никой да не знае за това отпърво нито той нито те нито който и да е а те ако не прегърнат ролята си на луни във леден танц около бащата се пръскат в пръстени завинаги окови в пропастта на свободата към открития космос и неспособното отбягване от миналото и титаничните бури на бащата чиято най-красива сянка ляга само и единствено на пръстените
фина тежест на привличане
на огъване в което не само ти не само аз а всичко наоколо се завърта около този свръхтежък център в който някой от нас се е превърнал и тегли натам времена и обстоятелства синхронии и катастрофи
отъждествяване в една единствена равнина проектиране на обем от бури върху плоскостт на въртене
в която с тежестта си мога
да улавяма още прах и лед и бивши канари
и да се моля вечността да е достатъчна
да се сбере поне една луна
от пръстените
поне един спътник
от отломките
слънцeто ми е далеч
и трябва още
отразяване
#rhêsis е поредица от кратки текстове, които споделят радостта от езика и красотата на свързаността му – вътрешна и външна. Те не целят пълна научна изчерпателност, макар че стъпват върху такава основа. Досега са се появявали в една или друга форма тук, събирането им в едно течение е експеримент както за/с мен самия, така и за/с границите на подобно писане.