fbpx

[…]
Робино тъкмо в тоя миг се готвеше да направи от един пилот свой приятел. В хотела той бе изпразнил пред него куфара си; куфарът съдържаше ония дребно неща, които сближават инспекторите с останалите хора: няколко безвкусни ризи, чанта с тоалетни принадлежности, сетне една снимка на мършава жена; инспекторът забоде снимката на стената. По тоя начин той направи пред Пелерен смирена изповед за своите нужди, за нежните си чувства, за жалбите си. Като изнасяше в тоя жалък ред съкровищата си, той разгръщаше пред пилота своята нищета. Една нравствена екзема. Показваше своята тъмница.

Но за Робино, както за всички хора, съществуваше една мъничка светлина. Той изпита голяма нежност, когато измъкна от дъното на куфара си грижливо обвита малка торбичка. Без да продума, той дълго я потупва. Най-сетне разтвори ръце.
– Донесох това от Сахара…
Инспекторът се бе зачервил, че е посмял да направи такава изповед. Той се утеши сега от своите горчивини, от нещастното си брачно съжителство, от цялата сива истина- утеши се с тоя червеникави камъчета, които отваряха една врата към тайнственото.

И като се зачерви още повече, добави:
– Има ги същите и в Бразилия…
А Перлен потупа по рамото един инспектор, който се бе навел над Атлантида.
И от стеснение запита:
– Обичате ли геологията?
– Страстно.
В живота единствени камъните бяха проявили доброта към Робино.
[…]

Антоан дьо Сент-Екзюпери, Избрани творби, Народна Просвета, София 1980, превод Константин Константинов

Back to Top