Алберто

Alberto

Alberto tinha seis anos. Era filho de um jardineiro. Via seu pai e seus irmãos, que eram activos e laboriosos, plantar árvores e fazer sementeiras, que nasciam, cresciam e davam fruto. Tinha visto um único feijão produzir cem feijões e muitas vezes mais, e de uma talhada de batata nascerem quarenta batatas magníficas; sabia que a terra pagava com juros exorbitantes o que lhe emprestavam. Um dia achou uma libra no quarto do pai, e foi enterrá-la imediatamente no seu jardinzinho. «Há-de nascer uma árvore, dizia ele consigo, que dará libras como uma cerejeira dá cerejas, e irei entregá-las ao papá, que ficará muito contente.» Todas as manhãs ia ver se a libra tinha nascido, mas não rebentava nada. Entretanto o pai procurava a libra por toda a parte. Por fim perguntou ao Albertinho se a tinha visto.

«Vi papá; achei-a e fui semeá-la.»

«Como, semeá-la? doido! julgas talvez que vai nascer como uma couve?»

«Mas, papá, ouvi dizer que o oiro se encontrava na terra.»

«É verdade, mas não nasce como uma semente; o oiro não tem vida.»

Desenterrou-se a libra, e Alberto foi castigado por dispor do que lhe não pertencia.

Há contudo, meus filhos, uma maneira de semear o oiro, fazendo-lhe produzir os mais belos frutos que existem no mundo. Quereis saber como é? É dando-o aos pobres. Faz-se no Paraíso a colheita dessa sementeira.

Алберто беше на шест годинки, син на градинар. Той наблюдаваше баща си и братята си, които бяха много активни  и трудолюбиви, как засаждат дървета и правят градинки, които покълнваха, израстваха и даваха плод. Беше виждал как едно единствено зрънце беше произвело 100 зрънца и много пъти повече, и как от едно парче картоф се бяха развили 40 прекрасни картофчета; знаеше че земята се отплаща с голяма лихва за това, което е взела на заем. Един ден откри  една книга в стаята на баща си и веднага отиде да я зарови в своята градинка.
„Трябва да порасне дърво“, каза си той сам на себе си, „което да дава книги както черешата дава череши, и като ги занеса на татко, той ще бъде много доволен.“
Всяка сутрин отиваше да види дали книгата е покълнала, но нищо не беше пукнало. Междувременно бащата търсил книгата навсякъде. Накрая попитал Алберто дали я е виждал.
– Виждал съм я, татко. Попаднах на нея и я посадих.
– Как така я посади? Глупчо! Може би мислиш, че ще излезе като зелка?
– Но, татко, чух да казват, че златото се намира в земята.
– Вярно е, но не се ражда като зърно. Златото няма живот.
Алберто изрови книгата и беше наказан за това, че спори за неща, които не разбира.

Но все пак, деца мои, има начин да посееш злато, което дава най-прекрасните плодове на света. Искаш ли да знаеш как? Ето как- дай го на бедните. Жътвата от това сеене се прибира на Небето.