В един април, април, в който се блъсках в листата на дърветата, спрях да сънувам минали ветрове, за да докосна слънчогледите, които щяха да дойдат през юли- недостигнати пороища дъжд, без които нямаше да се спрем и да поговорим. Аз вече зная да говоря. За това и може би си тръгна, понеже не се бях научил миналия път. Жалко, че забравям да чета- по върховете на пръстите ми буквите се гонят, и пишат приказки, с които не искам да заспивам преди сън. За това говоря шепнейки, и вкарвам между думите въздишки, с които да създам ефир в изреченията си- неразбираеми езици, над които се разхождаме в парка под раззеленилите се дървета рано всяка привечер, за да подишаме въздух, намокрен от дъжда, и да погледаме сградите, които стават така красиви точно в тези моменти от деня, малко преди той да свърши и много преди да започне. Когато вече не птиците пеят, а се дочува мелодията от разхвърляните мисли на хората, уморени след пека на слънцето. Там, където април е уморен.

Back to Top