(per)Corredor

Навън е вече сумрачно. Слънцето е залязло преди известно вереме и е хладно. Паркът е без осветление и с много черни, неасфалтирани, но доста отъпкани, пътечки. Като минаваш през тях е все едно, че си в гора. Лъха на свежест. Колите се чуват някъде там през дърветата и само те напомнят за града. Е, и някой-друг блок, нахално надничащ през ръба на цивилизацията.

Нарочно избрах това време от деня да бягам- хладно е, но преди всичо е достатъчно не-светло, за да няма хора в не-чак-толкова-светлия парк. Действа успокояващо да виждаш пред себе си единствено бяла пътечка, докато бягаш сред сумрака. А и няма хора. Децата отдавна са прибрани, родителите и близките, които изпълват парка с живот само до преди 2-3 часа, също вече ги няма. Не че като са там има някаква разлика, не, но на някои неща в главата им е нужно време да паднат сами и да разберат, че веригите, с които са се били хванали, са недействителни.

На втората вечер осъзнах, че бягането е като писането на думи- достатъчно циклично и машинално действие, в което мислите ти остават на свобода, докато тялото е приятно заагажирано с това да се умори, за да могат след това същите тези мисли да спят дълбоко. Разликата е, че е по-ефективно.

Вчера наруших правилото и малката традиция, която се беше заформила и излязох рано-рано в 6 и нещо вечерта. Общото съпреживяване на радостта от игрите на децата и на тези, които се грижеха за тях, хем ме натъжи, хем ме зарадва. Видях и други като мен, които потичкваха (доста по-усръдно от мен, де, но…. важно е желанието, нали така се казваше?). Видях и колко малко е всъщност това псевдо-природно пространство.

Та, добре е. Имах нужда толкова много от това. Сам още не мога да си повярвам, понеже винаги съм бил в студени дипломатически отношения с всякакъв вид спортна дейност. Но не… това не е спорт, това е бягане- донякъде от себе си, донякъде от това, което е, към това, което е по- .