Симфоничното изпълнение на Шахрам Назери (Махур, Гуше-е-Даад, Суз-о-Годаз в четирите му части в ютуб) ми напомня на нещо. Хем ми навява някакви идилични усещания, хем ме дърпа в миналото, но едно такова минало, което никога не съм преживявал наистина. Сякаш нещо средно между приказка и идеализиран спомен от детството, облечен в листи от старите книги с приказки.
Напомня ми и за писаницата ми за персийските неща, която стои и втасва търпеливо в драфтовете.
Повява ми на пролет и на свежест, но не знам дали е от самата музика, от картинките, от няколкото птички, които се чуваха в сумрака на късния неделен следобед или от мекотата на въздуха, макар и все още пронизан от пушеците на зимата.
О, това е нещо прекрасно! Благодаря ти, че чрез теб го намерих!
Поздрави!