Живаго

Още когато започнах да чета книгата, беше, мисля, към края на октомври, когато отшумяваше поредният период на силно четене, забелязах, че въпреки „бавността“, с която се придвижвам в текста и неяснотата, която многото имена ми създаваха, има нещо, което слабо държи ръката ми към произведението. Една хлабава нишка на интерес, който тогава се мъжделееше, едно прозрачно увличане, което не беше тогава достатъчно силно да преодолее естествения спад на желанието ми за четен, с който приключват тези периоди.

Миналата седмица възобнових четенето, след като приключих „Майстора и Маргарита“. Отначало напред ме движеше повече желанието за четене, за поглъщане на текст, ентусиазмът, който ме завладяваше от превода на на Руми, който открих („In the Arms of the Beloved“). Скоро след това, обаче, прозрачните нишки, които ме връзваха съвсем хлабаво към историята и книгата, станаха по-плътни и реални. Книгата продължаваше да върви не толкова бързо, колкото съм свикнал да вървят „хубавите книги“, но ме увличаше както тях. Ако я четях в материален носител, винаги до себе си щях да имам молив (както четях Кундера, например). Радвах се като малко дете, когато открих, че мога да „подчертавам“ и в Киндъла, и че „подчертаните“ пасажи се извеждат в отделен документ, хохохо.

Та, обратно към книгата. Вчера, когато прескочих 80%, осъзнах защо Б. Пастернак взема нобелова награда за литература в годината след излизнето на романа. Wики казва, че му е присъдена за принос към руската епическа традиция. И с право. Произведението е многопластово – в него се пресичат, оплитат, разплитат и вървят в различни посоки и в някакъв момент пак се събират историята, личния живот, любовта, философията в различините й проекции, литературата per se, пейзажността.

Времето навън, снегът, студът, зимата в цялата й страховита прелест, засилиха още повече преживяването ми, като подпомогнаха картините, които вървяха в съзнанието ми, докато чета, с реалността зад прозореца.
Силно се надявам, приликите да свършат само с атмосферните условия.

„Д-р Живаго“ ми заприлича на „Мистерии“ на Кнут Хамсун. Двата централни персонажа сякаш са сходно самотни в световете си, или поне повествованието генерира такова усещане, като завърта събитията, било то в малкото градче или в следреволюционна Русия, около всеки от тях. Може би заради това ми станаха толкова симпатични. Понеже и в двата случая в процеса на придвижване в текста малко по малко ги опознаваш, привикваш към тях, свикваш с тях. И сякаш винаги в тези случаи на края ти липсват, след като последната страница е прочетена.
В моя случай тя още не е. Оставил съм си за днес последните 8 % и изчаквам следобедът да дойде, за да се потопя за последно в този страшен руски свят, където отмират последните наследници на високия ХІХ век.

Любимите ми пасажи могат да се видят тук.