Без пердетата все едно няма преграда между мен и навън. А навън е нощ. Почти като лятна, но може да се диша, не се чув(ств)ат хората (не казвам „младите“, понеже е ясно, че след 10 само те са навън; поне така съм свикнал).
Заобичах нощите, когато, като смениха дограмите вкъщи, не сложиха щори. Не помня пердета(та). Цяло лято нощта влизаше в стаята ми безпрепятствено. Тогава дървото, което е почти през балкона ни, не беше пораснало толкова, съседите не се бяха застроили и някак си имаше повече п р о с т р а н с т в о. А вечерите, понеже уличното осветление не работеше, градинката, която виждах, се осветяваше само от една лампа на един вход в детския център до вкъщи. Беше много тъмно и много зелено.
Към полунощ бризът вече е спрял и е изключително тихо. Уличката никак не е централна и нищо не минава по нея. Може да се чува кънтене на някаква музика много смътно и много от далеч, но не е сигурно. Може да се дочуят и хора, които се прибират. Двойки сигурно. Липите миришат с всичка сила и влагата във въздуха засилва аромата им. Винаги исках да се отделя от пода на терасата, да се разтворя в този аромат и да минавам като вятър между листата и клоните на дърветата, които виждах. Сигурно за това като малък толкова се катерех.