Песента на Lana Del Rey (хейтвай ме, че я слушам – сега!) ми направи впечатление от второ слушане. Първият път нито ме грабна, нито ме докосна, нито ми стана интересна, нито нищо. След ден-два си я пуснах пак и не я спрях още ден-два-три. Може би понеже се случи нещо рядко, а именно, че текстът ми проговори и някак си ми стана свой(ствен). Ще нахвърля някои мисли, към които ме поведе.
Най-общо, човек може да си представи една минала болезнена (и във физическия смисъл) любовна история („loving you was really hard„, „he hit me and it felt like a kiss„). Нещо друго обаче също се прокрадва и това е зависимостта, насилието като двупосочен наркотик във връзката – тя е пълна с отрова (абстрахирам се от имиджа на Lana, който е на фатална жена, Лолита и все подобен род смъртоносни неща), а/и той – с насилие, проявяващо се в малтретиране (физическо и нефизическо, за което ще стане въпрос след малко).
Дотук добре (доколкото „добре“ пасва на този контекст). Но идва най-важното: Jim taught me that loving him was never enough (подчертаването е, разбира се, мое), след което следва непосредственият припев, започващ с „This is ultraviolence„. Недостатъчността на любовта като свръхнасилие. Този мотив се появява за втори път в песeн, която Lana Del Rey изпълнява – помним двата реда в ударната „Born to Die„: Sometimes love is not enough/ and the love gets tough I don’t know why. Интересен паралел е, всъщност, появата на този мотив именно в песните, чиито имена носят и двата албума.
Недостатъчността на любовта като свръхнасилие. Ако любовта е всичкото, което една личност може да даде от себе си, и когато това всичко се оказва недостатъчно. Недостатъчността като най-висшата форма на насилие изобщо- първо спрямо себе си, после спрямо Другия/ другите. Доколкото любовта е върховна проява на двусубектността , дотолкова недостатъчността може да е върховното проявление на моносубектността, което да умножава и проектира себе си навсякъде.
Недостатъчността на Битието като перманентен статут.
И такива ми ти работи.