Memory/ Памѧть

Scatterings

It’s been already several years since some specific topics have been haunting me. Probably the one concerning memory is one of them. The other one is/was about time.This summer, while I was in my parents’ house, I searched for some of my old notebooks. In one of them I found pages where I was playing kind of a strategic game with my friends during a summer break in my grandparents’ house. A game with maps, kingdoms, wars and economy that doesn’t exist anymore for we had made it by ourselves. I remembered how fascinated I was once about it, spending ours in the corner of the local café expanding my empire or thinking over possible alliances with some of the other players. That’s why got completely stumbled by how completely it had disappeared from my mind.

The question about our memories raises other problems. If I am constructed by my own and by the collective memories of the (friend, collegial, religious) circles I assume myself to be a part of, then what is the factor determining which exactly pieces of time would be preserved in my mind?

A quote I came across in one of the blogs I follow lead me to another part of my speculations. “The fact that you can’t remember things doesn’t mean that you haven’t been shaped by them” (Douglas Wilson’s Wordsmithy). Which basically means that the music, the readings, the movies which have had an influence on me are not necessarily going to stay in my mind as a bright and clear memory. Therefore, I might not be able to keep an eye of the changes happening in me, since I wouldn’t be capable of storing all the factors, tiny details and such which are somehow affecting me.

A very dear university teacher of mine told us once: “You would be surprised by how your own language and way of speaking is changing in time”. Diaries (no matter ‘standard’ or electronic) could help in such an experiment (if we decide to track our own changes). They provide us with the diachronic view of our own changing process including of way of thinking, writing and our tastes. There is an extremity one can easily fall in where they are collecting every little thing which has provoked an emotion, every tiny detail which would refer to a special occasion or a special person. And everything could be fine (as far as such pedantically past-preserved world could be labeled as fine), until one has to move. Nowadays, as you may suppose, this is something quite regular and common. There is a Polish saying which our native speaker in the Polish studies once taught us (and her life is one of the best examples of how true it is): “toczący się kamień mchu nie zbiera” (in Spanish “La piedra que rueda moho no pilla” and in rough English “the stone that is rolling does not gather moss”). If I move in the time flow (which here is equal to the life flow itself), I might not have the opportunity to stay in touch with a detailed record of my life. And maybe that’s better.

Now let’s go in a slightly different field. If I consider something very special to be remembered, or if I have reached to something which I am sure that it is worth not only being remembered but also transferred in/through time (i.e. to the next generation/-s), what am I supposed to do? I have to remind it. Constantly. Perpetually. Always. And for me, that’s one of the saddest aspect of life. Repeating what we have reached to, what we have discovered (imagine you are a scientist) does not let us be open for anything new. Actually, conserving, transmitting, keeping our treasure, we are closing ourselves almost…forever. Probably that’s one of the features of the elder age and probably that’s why some elder people are constantly repeating some stories. Like a subconscious reflex of the mind against the imperceivable knowledge of the inevitable falling away from the time-flow.

Разхвърляности

Вече от няколко години определени теми ме преследват. Една от тях, със сигурност, е тази за паметта. Другата (б)е за времето.Това лято, докато бях при родителите си, един ден търсех старите си бележници. В един от тях открих страници, на които бях играл с приятели през една ваканция при баба и дядо нещо като стратегическа игра, която ние самите си бяхме измислили- с карти, държави, имена, стратегии, хронология. Спомням си колко развълнуван бях от цялото нещо и как с часове стояхме в ъгъла на барчето пред нас, за да водим войни, да сключваме съюзи и да съставяме мирни договори. Точно за това останах потресен как тези спомени се бяха изпарили напълно от съзнанието ми.

Темата за спомените ни поражда и други въпроси. Ако аз съм съставен от спомените, моите собствени и колективните на социални, приятелски и религиозни кръгове, към които принадлежа, то какво определя кои точно спомени ще се запазят в съзнанието ми?

Един цитат в блог, който следя, ме поведе и към други разсъждения. „Това, че не си спомняш някакви неща, не означава, че не си бил оформен от тях“ (Douglas Wilson’s Wordsmithy). Което всъщност означава, че музиката, нещата, които чета, филмите, които са ми повлияли, няма задъжително да останат като ясно и определено присъствие в паметта ми. Следователно, аз няма как да следя промените, които се случват в мен, след като не мога да обхвана всички фактори и детайли, които по някакъв начин са оказали ефект верху мен.

Един от любимите ми преподаватели в университета веднъж каза: „Вие бихте се изненадали от промените, които настъпват във вашия собствен език и начин на изказване с течение на времето.“ Дневниците (без значение дали „стандартни“ или електронни) биха могли да помогнат в едно такова начинание като да следим собствените си промени. Те ни снабдяват с диахорнен хоглед от собствения ни процес на промяна в начините на мислене, писане, във вкусовете ни. Тук обаче има крайност, в която човек може лесно да падне – а именно, да събира всяко нещо, което свърпзано с някаква емоция, с някакво събитие, с личност. И всичко може да си е наред (доколкото един такъв педантично съхренен минал свят може да е наред), докато не се наложи… преместване. Както можеш да се досетиш, в днешно време, това е нещо доста нормално. В една полска поговорка, която лекторката ни по полски, чийто живот е доста добър пример именно за това, се казва, че „въртящият се камък не събира мъх“. Ако аз се движа в потока на времето (който тук е равен на потока на самия живот), то няма да мога да държа подробен отчет за това какво се е случило в живота ми. И може би по-добре.

Сега да отидем на малко по-различно място. Ако аз смятам нещо за много специално, нещо, което трябва да се запомни, или съм стигнал до нещо, за което съм сигурен не само, че трябва да се помни, но също и да се предава в/през времето (т.е. на следващото/-ите поколение/-я), какво трябва да правя? Трябва да го напомням. Постоянно. Непрестанно. Винаги. И за мен това е една от най-тъжните страни на живота. Повтаряйки това, до което сме стигнали, което сме открили (представи си, че си учен) не ни позволява да се отворени към нови неща. Всъщност, като запазваме, предаваме, пазим съкровището си, ние се затваряме почти… завинаги. Сигурно това е характеристика на старостта и за това много възрастни хора постоянно повтарят някакви свои истории. Като някакъв подсъзнателен рефлекс на съзнанието срещу необхващаемото знание за идващото неизбежно отпадане от времевия поток.