Литовският език е балтийски, т.е. пада ни се нещо като първи братовчед (ако вярваме на балто-славянската хипотеза). В днешно време, обаче, основните прилики, които човек би забелязал (да го кажем „с невъоръжено със знания по сравнителна граматика око“) са в областта на лексиката: познайте например какво значи galvà или knygà или ketvir̃tas, по-очевидно е, отколкото мислите 🙂
Като цяло, т.нар. нейтив спийкъри не са неизброимо множество, голяма част от чужденицте, изучаващи езика са с някакви корени от страната. Най-голяма е ордата индоевропеисти, които всъщност май са единствените хора, за които този език може да послужи за нещо извън сантимента на корените и родовата идентичност или комерсиално- корпоративната облага на бизнеса. А това е така заради многото арахични черти, които са литовският е запазил като съвременен, жив и говорим език.
Литовският е, както го нарече веднъж една професорка, „бутиков език“. Това определение се избистри в контекста на разговор относно един от стандартните начини на развой на един език. Първият вариант е езикът да упрости много глаголите си и да доразвие/усложни имената (съществителни, прилагателни и пр.), както руски и всъщност по-голямата част от останалите славянски езици – 6-7 падежа (омг, какво е това?!?!) и общо взето три времена ). Другият вариант е да опрости имената и да разгърне потенциална си за усложнение на живота при глаголите – справка и напомняне, че в българския времената са 9, имаме си и вид, а в английския 16, освен това при нас падежи почти няма вече, а в английския нещата са още по-зле (как е множественото число на good?). При някои разкошности като литовския, обаче, и двете системи (именна и глаголна) са развити, разклонение и усложнени, и си действат безотказно – хората си ползват седемте падежа в петте склонение и глаголите с 5-6 времена, наклонения и залози, говорят си и животът си тече без драма (казах ли ви, че има прилики? вижте последната фраза: gyvẽnymas tẽka bè dramõs. A? Уви бездрамността не е прилика, която споделяме със севера).
Всъщност „говорят“ не е съвсем точно казано; по-скоро напяват, защото литовският е един от малкото индоевропейски езици, където се е запазило музикалното ударение. Т.е. за разлика от българския, където ударението е силово – различава се коя сричка е произнесена по-силно, с повече въздух и пр., в литовски има значение с коя от двете възможни интонации е произнесена дадена сричка (дълга, обаче; при кратките няма интонации). Акутовата интонация (отбелязва се с ´ над гласната) е падаща/низходяща, т.е. последният тон е по-нисък от началния, а циркумфлексната/извитата (˜) е покачваща се/възходяща – гласът е по-висок в края, отколкото в началото. (Ако някой реши да си навърже литовските тонови с тези в старогръцки – точно наобратно са). Тези две интонации не са въпрос на емоционална окраска, както при повечето езици. Музикалното ударение различава думите по значение (малко като в съвременния китайски, а също в известна степен в шведски и норвежки) – напр. sū́ris (сирене) и sū̃ris (соленост), áukštas (висок) и aũkštas (етаж). При нас силовото ударение също е смислоразличително – ср. па̀ра и пара̀.
Тук идва и най-забавната част. Първо, както разбрахме по-горе, литовския има падежи (и числа, заедно с два рода) при имената и времена при глаголите (както и лица, числа, залози и наклонения). Това значи, че думите (и имената, и глаголите) се променят, доста се променят – имат си форми, които да изразяват всички тези категории. Освен това, обаче, тук се намесва и ударението – то освен, че е музикално, както казахме по-горе, е и непостоянно, т.е. често мърда насам-натам. Тези промени стават по схема – вечна памет на този, който е открил, че в езиците има правила, иначе щяхме да зубрим до припадък без грам мисъл. Тези правила са обединени в т.нар. парадигми или склонения (при имената) и спрежения (при глаголите), спрямо които се променят формите (напр. за множествено число или след определени предлози и пр.). Такива схеми има и за ударението и начините, по които то се мести из различните фори на една дума – наричат се акцентни парадигми (те са пет при имената и се бележат с цифрички, при глаголите е много по-лесно). Най-често тези схеми се определят от звуците, на които завършва дадена дума, но това никак не е стриктно правило. Друг път, за да се оринетира човек кой модел да ползва, е необходимо предварително да притежава някаква информация, която или знае, или взима от речниците – това са така наречените речникови форми.
За литовски нужните речникови форми (при изменяемите думи, няма страшно има и неизменяеми, например предлозите) са:
- съществителни имена: именителен падеж, родителен падеж (може и само окончанието му) и акцентната парадигма, а в определени ситуации и рода: galvà, -õs (3) [тук например не е нужно да се обозначава рода, понеже от граматиката си знаем, че няма мъжки род, който в им. пад. да завършва на -а, а не на -s].
- прилагателни имена (в това число и числителни, а и причастия) – дават се. формите за м.р. и ж.р., както и акцентната парадигма: ketvir̃tas, -à (4).
- глаголи: инфинитив, 3.л. ед. ч. сег. вр. (изявително наклонение, деятелен залог, т.е. „той прави“), 3 л. ед. ч. мин.св. вр. (той направи): mylė́ti, mýli, -ė́jo (обичам, ср. милея); skaitýti, skaĩto, skaĩtė. Ако сте се зачудили защо тук няма цифрички с акцентните парадигми, то е защото ударението се променя само в сегашно време по два начина: ако речниковата форма е с акут, т.е. остро ударение (mýli), то ударението не се променя. Ако е с циркумфлекс, т.е. извито ударение (skaĩto), се променя само в сег вр. ед. ч. 1л. (àš) и 2л. (tù), тогава отива съвсем накрая: àš skaitù, tù skaitaĩ.
Толкова като за начало, в следващия пост ще видим някои материали, които мисля, че са добри, а също и речници (основно електронни).
Linkiù sėkmė̃s ir̃ ikì pasimãtymo!