Когато за първи път летях през нощта този септември, забелязах нещо, което никога по-рано не ми беше правило впечатление. Колко необхватен е мракът.
Населените места под нас само засилваха усещането за това притискащо пространствено надмощие, за тази хватка, задушаваща прегръдка. За този опит за опитомяване.
„You know what I just can’t figure out? We make it all this way, so far out into the darkness. Why couldn’t we have brought more light?“ (The Expanse 1.01)
Когато за първи път прекарвах северната зима, с малките дни, със специфичното безвремие, което стъмването в 4 следобед донасяше, по някакъв начин ми направи впечатление и колко по-различно се преживява нощта по различните местта. Северът сякаш е свикнал зимата да е нощена. И е опитал да я опитоми, или поне да я направи пригодна и уютна за преживяване. Всички базари и осветления, всички украси, носят това усещане. Всичко топло, изнесено в иначе студената нощ, сякаш като опит външното да се облизости до вътрешното, да се претопи тази режеща граница. Зимата и нощта са празнувани насевер.
Празнувани са и лятото, и най-дългият ден. Разликата между зимното и лятното слънцестоене е крайно осезателна, може би и затова се осмисля по-силно и присъства в празничното съзнание. При нас, все пак, не е чак толкова. И докато чрез съвременното празнуване на Рождество по някакъв начин привнасяме зимната празничност (понеже у нас зимата и нощта остават чужди, както остава чуждо морето), то лятната остава като празен контрапункт. Там няма нищо. Лятото и знойната му власт пустеят, поне в календара ни.