Има един особен вид текстове, които стоят сякаш встрани от потока на литературата. В тях отсъства историята сама по себе си, няма го някаквото послание, полезното, нужното, разпускащото, заради което посягаме към писаното слово. Няма я фактологията, която вече може да се набави не толкова трудно, както преди време. Няма я и чистата, ако може така да я определим изобщо, художественост на фрагментарната поезия в проза и на импресиите. Сякаш я няма и онази пътеписна повествователност, която иска да поведе четящия из физическата реалност, която авторът е преживял.
Има я рефлексията, но не тази на есето. Пречупената гледка, ехтяща във вътрешните пейзажи на пишещия, чупеща се в зъберите им, лееща се над равнините им, усукваща се в пролуките на пещерите и мълчаща пред отворените пространства. Застинало висяща все едно във въздуха, когато среща безмерната пустота около себе си.
Вкусих от това писане, когато преди десетина години четох „Земя на хората“ от Екзюпери, макар че там можем да открием всичко изброено в началото на този текст – есеистичността, пътеписа, повествованието дори. Но нямах представа, че нещо подобно има и у нас; или щастливо съм забравил, за да го преоткрия наново.
„Сибирски тетрадки“ на Йордан Радичков (изд. Нике, 2019) представляват нередактирания му дневник от пътуването към Сибир през 1963 г., пратен от Съюза на българските писатели, за да напише очерк. Текстът се издава директно, с липсите, накъсванията, неразчетените думи.
Срещата на Радичков със севера ражда фрагменти, в които разумът е оставен насаме, под Полярната звезда, докато се опитва да отрази въртящата се около него вселена, докато се опитва да разбере вписването си в нея и в другите.
Срещатата със севера е и среща с необятното, също и среща с другото. Досегът на Радичков с местното население и начинът им н живот няма как да не остави следи у писателя, няма как Сибир да не се завръща периодично в него до края на живота му.
Жителят на тундрата съчинява прости песни и всеки жител умее да съчинява. Той взема ритъм от походката на елена и нарежда своята песен. Походката на елена е предпазлива и гъвкава, за да не потъне в тресавището. И песента на еленовъда е предпазлива и гъвкава, стиховете се хлъзгат меко по мъхестата земя, станала бяла от снеговете, вървейки успоредно с човека. Песента е спътник на човека и върви редов с него по дирята на елена, стъпвайки в следите му. Ст[р]ува ти се, че дори паметта на жителя е мъхеста.
Необятността на тайгата поглъща усещането за цивилизация, а привкусът на северното шаманство и полярната нощ можем да откриваме и в последвалите произведения на Радичков – като отсянка под думите му, като бягство от езиковата нормативност, като един много негов аха-аха магически реализъм, като един много „природен“ изказ (който напомня този на Биньо Иванов, без обаче да се изостря в художествения екстаз на поета).
Изданието на дневниците е само по себе си удоволствие за погледа. Тексът е обигран от София Попйорданова с прекрасни семпли илюстрации, напомнящи на наивистичните течения в изкуството, повляини от срещата с „по-примитивни“ цивилизации. Цветовете са повече от подходящи за северността на книгата. Шрифтът е българска кирилица, на която все повече се радвам, щом я открия в накоя книга и която малко по малко се превръща във визуален маркер за качествена и сериозна литература. А „въздухът“, оставен за очите, превръща изданието в малко бутиково удоволствие за ценители.
Вероятно това е само една емоция, но си мисля, че всеки човек има смоята Полярна звезда. Неговият дом, неговото семейство (приятели, врагове отечество) – тази е звездата, която дава посоката и определя посоката на моята душа. Онзи, който е загубил своя вътрешен оринетир, здездата ([…]) на своя живот, става скитащо тяло. Тази звезда е не само покока, тя е и надеждата за човека, сладка и топра […] на неговия живот.