Даниел Келман е нов за мен автор. Последната му книга, излязла в Германия миналата есен, е първата, в която се срещаме. Чувал съм, че предишен негов роман за Гаус и Хумболт и възхода на енциклопедизма в Европа („Измерването на света„, изд. Колибри, 2008, извън тираж) е шедьовър, който не трябва да се пропуска.
В „Тил“ Келман преплита легендарното и историческото в една шарена текстура, в която читателят ту се губи из малките държавици на Германия от ХVII в. и сложните отношения по време на тридесетгодишната война, спъва се из детайлите от живота и света по това време, ту потъва в легендарния свят на близкия север, донякъде познат ни като атмосфера от приказките на братя Грим. Едноименният герой е именно онзи легендарен Тил Уленшпигел, който споделя архетипа си донякъде с нашия Хитър Петър и който във времето се превръща в събирателен символ за фламандската назависимост. За него е написана книга Шарл дьо Костер, издадена от Световна класика и достъпна в Читанка.
Това, което ме впечатли, спечели и в крайна сметка ми достави удоволствие, беше именно неисторическата „подплънка“. Келман влиза в донякъде модерното в момента течение, което подава ръка към мрачноватото езичество в Европа, криещо се по ъглите на величествените катедрали и процъфтяващо в сянката на монументално наложената християнска религия. Светът, който е представен в „Тил“ е ексцесивен и невеличествен. Животът на хората е щрихиран майсторски с минимални, но въздействащи детайли и сцени, които успяват да създадат плътна атмосфера – на нищета, мизерия, постоянно дишаща във врата смърт; на омесена с кал човечност, на оплетени християнски и езически вярвания, и, в крайна сметка, на нищожност; една пъстра палитра от живи хора и техните взаимоотношения, но безнадеждна и някак обречена.
Първото ревю, което прочетох за „Тил“, ми подсказа известна призма на визуализация по време на четенето, която не мога да подмина. Докато мога да се съглася с гледната точка, че книгата напомня на картините на Брьогел поради детайлността на събрания и проучен исторически момент, то пред моите очи стояха повече по-късните северни майстори с по-размития си контур и значително по-мрачната си палитра – вероятно поради цялостното усещане, което книгата ми остави. Истина е, обаче, че именно в картините от Северния Ренесас можем да усетим онази карнавалност, все още дишаща въздуха на отминаващото западноевропейско средновековие, който е застъпена по някакъв начин в книгата на Келман. И то съвсем основатерно – Тил Уленшпигел все пак е от онази прослойка хора в разглежданата епоха, които са извън закона (и протекцията му), но които всички очакват – пътуващите артисти.
Легендарното, доколкото можем да го разглеждаме самостоятелно, но също и ежедневното разказване в „Тил“, според мен уплътнява самата история, която иначе ми се стори твърде разпокъсана и щрихирана. Тук сякаш романът ме загуби, особено когато се разля в историята на тридесетгодишната война и отношенията между немската аристокрация. Чудя се дали при наличието на повече бележки под линия (каквито, уви, почти няма) структурата на цялото повествование би се удържала повече.
Келман си служи майсторски с езика и с поставянето на сцени. Разказът постоянно залите в малки декоративни моменти, понякога граничещи с абсурд, гарнирани с премерен сарказъм, който колкото разведрява, толкова сякаш и допомрачава цялостното усещане на обреченост в романа. Няколко кратки епизода (финалният и примерно този с воденицата) ще останат още дълго време пред очите ми.
Заради тези умения на Келман нямам търпение да видя и други негови исторически романи.
