Втората книга от Кржижановски, която се появява у нас след сборника с разкази „Итанесиес“ е отново сборник, този път с по-големи творби, които в някаква степен могат да се определят като новели. Преводът е отново на Даря Хараланова, издателството – любимите „Аквариус“.
Въображението на автора генерира вече познатия относително спокоен поток, който се прокрадва през шевовете на реалността, протича през тях в друго, по-разширено битие, а текстът е деликатно нажежен от дълбоко пропитата реалистичност и цялата сюреално-сънна, моноперсонна атмосфера. Героите на Кржижановски често монолозират или са единственото присъствие в текстовете, дори „партньорите“ им в диалозите по-скоро имат помощна функция, а не централно (или) равнопоставено място. Сюжетите са на границата на реалността, като по-често прекрачват ръбовете ѝ, отколкото да стоят само върху тях. Ето съвсем щрихирано за какво иде реч в някои от текстовете.
В „Печат:Москва“ срещаме тринайсет писма, които по особен начин ни развеждат из Москва, която, впрочем, е централен географски и духовен топос и за останалите текстове в сборника. Крижановски се опитва да ситуира новата столица в отношението ѝ към стария Петербург – линия, която е добре позната на руската литература, особено в този период (в някаква степен пост-сребърен век). „Бдителност без клепачи“ – това Кржижановски открива под московските културни явления, с това навръзва имажизма в лицето на Маяковски и Цветаева. Прозренията му за същността на московската литература са повече от точни, както можем да се уверим по-долу.
Московската литаратура наистина е моливна литература, писана е не с перодръжка, а с чуплив графит. На Запад, а и в споменатия Петербург, пишат с перодръжка, тук – не.
Перото е гъвкаво, но твърдо, точно, прецизно, обича завъртулките и украшенията, склонно е към размисъл: докато посяга към мастилницата, докато се връща към реда. Моливът пише без прекъсване, без отдръпване, той е нарвен, немарлив, обича черновите: шумоли и драска, шумоли и драска, и както се е засили – прас, и се счупва.
В „Автобиография на един труп“ читателят отново се натъква на епистоларния монолог на герой, който, обръщайки миналото и бъдещето (както авторът всъщност много обича) пише за себе си от гледната точка на бъдещ момент, когато него самия вече го няма. „Прецизно пресметнатото бъдеще може да се възприеме като свършен факт, тоест почти като минало.“ Тук Кржижановският homo urbanus e поставен в една накъсана реалност, омесена с есеистични екскурси, много пасващи с психореята, която главният герой споменава, че е измислил като стил. Впрочем, тази психорея (поток на душата) напомня по някакъв начин на потока на съзнание, който влиза с ритник в литературата през изминалия Модернизъм от преди Първата световна война. Тук обаче този поток е по-овладян, много повече стъпил в реалния живот и осъзнаващ наличието на събеседник. Тези неща биха могли да се кажат и изобщо за прозата на Кржижановски, където, независимо колко навлиза фантастичното, все пак реалистичното остава доминираща линия.
Сънищата пресъстват осезаемо наситено в прозата на Кржижановски. В „Глуха линия“, например, героят броди из сюреалното пространство, където се произвеждат съновиденията, минава през депото за доставка на кошмари, лута се в празните места на повествование, чиито шевове и подържащи рамки са условни и размити като на истински сън.
На два пъти в сборника се обръща внимание на наглед дребни детайли, които сме свикнали да неглижираме като някава условност. Например, Крижановски се вълнува от онзи 0.6 човек, който се оказва средната бройка население на 1 кв. км териотория в някаква си страна или пък онзи 2/3 работник, необходим за извършването на някаква си работа за час. Образец за това е новелата „Някой“, където този някой е своего рода главният герой в сборниците със задачи по математика – тръгва от град А до град Б, копае басейни, купува круши, купува си тапети за стените вкъщи и пр. Напрежението между математическата пунктуалност и хуманитарното вникване и одушевяване е изведена до екстремум. Всъщност именно в тези моменти на върховно напрежение сякаш литературата изявява всичко, на което е способна; както и математиката разкрива цялата си мощ и красота, докосвайки безкрайното – незамисимо дали безкрайно отдалечените точки (в които се пресичат примерно успоредните прави) или границите на функциите.
Последният текст, включен в сборника е особено емблематичен. „Уличка „Случайна“, някога реална в московската география, впоследствие изчезнала при преустройствата на града, представлява сбор от няколко писма, които главният герой праща наслук, хвърля през прозореца си, за да ощастливи натрупаните си пощенски марки и прочие интересни, гъделичкащи реалността факти. Тази „улица“ е като някаква икона на самото творчество на Кржижановски, говорещо за неща, които ги няма, но които присъстват така осезаемо и реално. Напомня на онзи афоризъм, че на света няма толкова много неща, че ако няма още едно, няма да има място.
Обърнах внимание на (не)съществуването на тази улица (факт, който научаваме от подробните и подбрано преведени бележки и коментари към всеки текст в края на книгата), понеже той сякаш идеално хармонира с същността на прозата при Кржижановски. Нещата, за които той говори, хем съществуват, хем не съвсем, хем сме в познатия ни свят, хем бягаме от него, без да излизаме. Само както го може истинската литература.
Текстът е публикуван в Литературен вестник, бр.11, 2019.