Вирджиния Улф е познато име в читателските среди и, посягайки към последно излезлия сборник с нейни разкази, няма как да не се подходи с някакво очакване.
Акварелната проза на Улф прелива от биографизъм към психологизъм, от реализъм към импресионистични рефлексии. Често багрите се оплитат между меланхолията и иронията, преходите са фини и недоловими. Двигателните техники на разказваната история и съзерцателните разсъждения турдно се отделят и може би това е най-привличащото и омайващото в писането на Улф.
Самите “истории” имат съвсем тънък гръбнак от наратив, като много пъти са на границата с рефлексията. Улф успява обаче дори и в съзерцателни текстове като “Магията на езерото” да разкаже с няколко фрази, с единични детайли цели истории. Съзерцанието ѝ е импрегнирано с наративи, както историите ѝ почти винаги носят зародиша на извънповествователното поетизиране. Тази двойнственост нажежава разказа, прави го увлекателен без да разчита на традиционния “съспенс”. Той се промъква незабелязано, впрочем и често се осъзнава едва в края.
Четенето на разказите е удоволствие, преводът на Иглика Василева е точно какъвто трябва да е един превод – не се усеща.