„Океан море“ спокойно може да се нарече опит морето като опит и усещане да се пренесе и като литературна техника.
Стилът на Барико е плътен като поетичност и въздействие, играе с традиционната форма. Историите му преливат една в друга, а и както гласи подзаглавието: „морето е разказ без край“. В този разказ-без-край се топят философски нишки и чист поетизъм; усещането за героите е като за моментно появящи се и изчезващи във водите му. Четенето е отпуснато и попиващо, напомня на вътрешен монолог без да стига до поток на съзнанието.
Езикът, който Барико ползва, хем се отказва от плътност, хем засища бързо, правейки четенето забавено удоволствие, в което преживяването на текста се на моменти може да се осъзнава по-силно от самото му послание.
Постмодерната литература в лицето на тази книга показва, че може да не е само отблъскваща, провокираща, инатливо отричаща всичко, но и нежна, макар и стояща бунтарски към романтичните форми и експресии.
Четенето на една книга винаги е и процес на преоткриване на нещо вътрешно познато, изведено навън. В този смисъл Океан море ме спечели с усещането за завличане, което само влезлият надълбоко усеща. С тежестта и едновременната лекота, подобна на тази, която тялото чувства, оставяйки се на повърхността на водата. С една омайваща цикличност, подобна на вълни. С размитите философия, любовна лирика, но и смърт, натурална физическа смърт, плашеща.
Море просто.
А между другото, тук може да се види проектът на София Попйорданова („Сибирски тетрадки“ на Радичков) за луксозно илюстрирано издание на Океан море. Съвсем съзвучно със самата книга.