Рутхер Копланд в Градината

Определян е като най-големия нидерландски поет. Може би съвсем с право.

Поезията на Р. Копланд говори с една особена статичност. Съзерцанието е поглъщащо, непрекъсно втренчено ту в детайлните проявления на Живото, ту в потока на отминаващото време, ту в себерефлексията на поетическия глас за собствената му преходност, за времето, в което го е нямало и в което ще го няма. Емоция се усеща трудно, ако изобщо; не е много ясно има ли нужда от нея, понеже между думите се носи една по-друга красота, която затопля текста и го прави уютен въпреки привидната му суровост, даже сдържаност.

Градината на Копланд е градина на утеха, горчиво-усмихната утеха, която не дагмосва с тежестта си, а натъжава с лекотата си, отнемайки утайката от забързването. Понеже в тази поетическа градина бавното ходене е задължително.

Преводът е на Боряна Кацарска, изданието е на Стигмати, 2012. За съжаление отдавна изчерпано и неоткриваемо.

Писмо от обетованата земя
Можеш да идеш където пожелаеш
но твърде много е завръщането вече
във всяка стъпка и на стара болка е обречено
всяко място в пейзажа.

Отново ми е трудно да не плача
когато вечерта във долината топла
и съвършена пада от дърветата
като че би могър завинаги
с нещата да изчезнеш.

Как трябва да го назова любима,
не те боли достатъчно за да е
болка, не ти е радостно
достатъчно, за да е радост.

Обетованата земя е забранена.

Време
Време – странно е, но е и странно хубаво
че няма никога да знаеш какво е то

и все пак колко много от онова, което в нас живее,
по-старо е от нас и колко много ще ни надживее

както новороденото гледа сякаш
към нещо в себе си самото и вижда нещо
което вече е получило

и както Рембранд гледа на своите последни
автопортрети сякаш вижда там където тръгва
далечина отвъдна на очите ни

странно е но е и странно хубаво като помислиш
че някога вече никой няма да знае
че сме живели

като помислиш как живеем сега и тук, но как
животът ни не би бил нищо без ехото
на дълбините непознати във ума ни

не времето, а ти и аз минаваме
и вън от мислите ни няма време

стояхме това лято на ръба на долината
наоколо ни само вятър

Долината
Настава нощ настава време
слънцето бавно ме оставя сам

настава мрак настава време
за звуци на щурците
на совите на кучетата на реката

радостни или уплашени са кучетата

това е долината това е поради което
съм където съм

поради ужасения копнеж по
дълбокото на тази долина

Вечерна градина
Тук случват се неща и аз единствен
зная какви

та ще ги назова ще кажа и защо

стара градинска пейка стои под ябълковото дърво
стара футболна топка лежи в тревата
стари звуци идат от къщата
стара светлина има из въздуха

това се случва тук: вечерна градина

и онова което не се чува и не се вижда – местата
където изкопахме дупки и
ги запълнихме с плач

казвам го понеже не искам да съм сам
преди да съм това

Край морето и по-далеч
Тя гледаше морето и навлезе в него
в гледането и в морето

така навътре че по-късно даже
следи от стъпките ѝ не открихме

остави само разказа ни на брега
но края му със себе си отнесе

***
Ятата птици над долината, тези мимолетни
моменти на взаимна принадлежност и разпадане,

висчките повторения, в които се търси онова единствено
движение, в което припомнянето и копнежът

чезнат един във друг, откриването на тези моменти
и изгубването им. Което свързва ги и ги раздалечава

са вятър, студ и сиви покриви в дълбочината.

Сред добитъка
Когато лятото все пак отново се завърна
пак седнахме да пием край реката.

Старите му ръце се движеха все още, нататък, към света,
към онзи бавен, вечен живот на добитъка в далечината.

Всеки човек би трябвало да е животно, да умира
наесен, а напролет отново да се ражда.

Или пък всеки човек би трябвало да е река, да идва
без да копнее да остане, да си тръгва без носталгия.

И тъй, седяхме там и пиехме срещу течението на времето,
стари истории, женевър, но слънцето пак залезе.

И той заспа. Понеже светът заспа. Черен
седеше край реката, черна дупка в пейзажа.

Лодкарят
Мъглата тръгна над вечерното поле
като че ли земята се отвори и
подземните води преляха

кону и крави плувнаха и сякаш
в праисторическото мочурище
понесоха се само глави
и гърбове

а от дърветата отсреща нещо
откъсна се и си помисли
че е лодкап и че към мен гребе.

Двойка от камък
И тъй, може ли камък да говори; да, ако само знаехме какво.

Когато още не бяхме камък, а още само въпрос,
но толкова саморазбиращ се, че нямаше защо да се задава,

тъй като един камък не говори, щом разсеяна ръка
го милва, и я забравя, още докато го милва.

Когато вече няма да сме камък, а само спомен,
но толкова саморазбиращ се, че е изтрита всякаква следа,

тъй като не говори дъждът, който разяде кожата ѝ,
слънцето, което я изсуши, вятърът, който я отвя.

Сега обаче сме това, двойка която себе си прегръща
в камък, жест толкова саморазбиращ се, тъй като само

камъкът говори, но за какво, за страховете ни,
за нашите копнежи, едно да сме, на две да се разпаднем.

***
Стояхме край морето и наистина
кеят придаваше усещане за кей.

Още единствен път да искаш нещо, това лице
да видиш, този глас да чуеш, да кажеш нещо,

боже, тази носталгия, преди да свърши
всичко, просто стояхме там.

Къде сме, каза тя. Тук, казах,
край морето,

зад нас на сушата живеят още
хората и още добитъкът пасе.

но само краката ѝ познаваха все още
този свят, очите ѝ се рееха върху

водата, сякаш само там тя
търсеше своите спомени, само

там, а аз, аз търсех нещо в лицето ѝ,
то ме погледва, симо и безкрайно

като морето.

***
Положила е в скута си ръце така
сякаш търси нещо там, нещо свое собствено.

Какви ли думи ще извлече оттам, има толкова
много и са така неразбираемо различни.

Замлъква разговорът, една история лежи
във скута ѝ, но думите от нея са изчезнали.

Сякаш чака деца. Те вече са се изгубили
преди да се родят, да поживеят и да умрат.

Благодарение на нещата
I.
Сутрин, когато нещата пак се будят,
сияе ниска светлина от
махагона, сребърните прибори и порцелана,

хлябът отново замирисва на хляб,
чайникът на цветя на чай
и въздухът на стари хора,

при което в мъртвешки тихата стая
се шепне, Боже, благословен и този
ден до вечността, амин.

II.
Следобед, при което нещата пак
са заедно следобедът и светлинките като пеперуди
танцуват в бялото полюшнато перде,

купата за плодове мирише пак на плодовете си,
столът на тръстика, букетът във вазата
на люляци, саксията на пръст,

при което на мъртвешки тихата веранда плетката
потраква, вестникът шумоли,
портата скърца, чакълът по пътечката хрущи.

III.
Вечер, при което нещата пак копнеят
да изчезнат, червеният килим, кафявите
завеси кадифени копнеят за тъмнина,

лулата в пепелника мирише пак на дим,
бананът на месест плод, млякото
на млякото димящо преди сън,

при което в мъртвешки тихата стая Словото
пак прозвучава, Книгата пак се захлопва,
пак се мълчи, часовникът с махалото тиктака.

IV.
Нощем, при което нещата пак стават
сенки на себе си,

стаята мирише пак на чисти чаршафи,
на старо дърво и на лавандула,

при което мъртвешки тихият прозорец диша пак
със вятъра и спящите корони на дърветата.

V.
Мигът, при който, наречи го
сутрин, следобед,
вечер, нощ,

при който нещата пак започват,
наречи го къща, където светлината,
звуците, мирисите идват
и си отиват,

но смъртта е, която търси
думите за мига, при който
аз, каквото и да казва,
аз съм.