Илюстрацията, ползвана в „корицата“ на този пост, е дело на Даниело Пенова.
Тъничката стихосбирка със заглавие, което всеки от нас помни и свързва с някакво усещане по кожата, с вкус, с аромат, с някакво стоене и плътност на въздуха пристъпва фино към читателя си, с още по-фино острие.
Естрадната употреба на рефрена от първото стихотворение има малко общо с цялостния дух на книгата. В нея смъртта стои като постоянна мъгла над стиховете, цветовете ѝ носят едно хладно влажно тегнене, което не тежи, но смазва. Стиховете, елегантни и безпощадни, се изливат в напевен ритъм, който лесно води очите и ума на четащия. Природата присъства навсякъде в тази поезия. Пропълзява в говорещия, влиза под кожата му със стихиите си. Може би затова и тази поезия на говори за тривиалното, а отпраща към елементи, към начала, повече метафизични, отколкото сетивно осезаеми и преживяеми. Стихотворенията говорят за един неградски свят, макар и свечерената атмосфера да говори за проблематики именно от урбанния космос.
Смъртта, зеленината, луната са придружителите на морето в подборката стихове. Животът, доколкото присъства, е по-скоро предшественик на смъртта. От тази гледна точка, морето повече напомня на северно, или на нашето, но през зимата.

Докато четях, може би заради плътното присъствие на зеленото и луната, може би и на смъртта, не можех да спра да мисля за едно португалско фаду, в което се пее:
ревнувам от зелените морски вълни
които не престават да целуват
тялото ти, навдигано от приливите
ревнувам от вятъра, който ме предава
който отива да целуне устата ти
и бяга по палубата
ревнувам от светлината на пълната луна
която се излива по тялото ти
за да иде да танцува с тебе
ревнувам от надигащите се вълни
и от сирените, които пеят,
които пеят, за да те омагьосат
о, любов моя, моряко,
господарю на желанията ми,
не позволявай вечерта луната
да открадне цвета от косите тинедей да гледаш към звездите
понеже може да откраднат
зеленото, което е в очите ти,
очите ти с цвят на море