Градът кипеше като тенджерата със зеленчукова супа върху печката на майка му. Всичко се намираше в непрестанно движение, дори стените и улиците сякаш живееха, дишаха и се развиваха. Все едно се чуваха стоновете на паважа и скърцането на тухлите. Изобщо шумът: във въздуха се носеха непрекъснато бълбукане, необятно сливане на тонове, звуци и ритми, които се отделяха, събираха, взаимно заглушаваха, надвикваха, надкрещяваха.
Това е втората книга от този автор, която чета тази година, а и изобщо (за първата, вж. тук). Зееталер има особен стил, уж съвсем обикновен и „стандартен“, а същевременно не неотличителен.
Историята проследява част от живота на едно момче, което напуска крайалпийското си село и отива да работи във Виена, къдено майка му го праща при неин познат, порадавач на вестници и списания. Романът разказва за израстването на момчето, Франц, на галено, съвсем по австрийски диалектен маниер, Францл, за навлизането му в любовния живот, сприятеляването с Фройд, но и за превръщането му в личност, която прави моралните си избори и на по-високо, надличностно ниво. Всъщност, хубава вътрешна симетрия беше постигната, когато Франц, превръщайки се от „момченцето“ в млад мъж със зрели избори, на практика бива изведен от сцената.
Читателят едва ли може да открие нещо кой знае какво ново или сензационно в този, да, в известна степен Bildungsroman – струва ми се, че Зееталер не е като цяло от този тип автори. Това, с което книгата увлича, обаче, не е оригиналният наратив или пък техника на разказване. Зееталер и в предишната си книга се представи като разказвач, който умее с простичък език, дори постен, да кажем, стил да изненадва с точността на сравненията си, да създава плътна и хомогенна художествена среда, в която да предава посланията си.
…кратък, висок смях, все едно някакво бижу пада на земята.
В книгата атмосферата на междувоенна Виена беше другият елемент, който направи четенето приятно. Сякаш прибраността на този град добре пасва на стила на романа. На съвсем битово ниво беше интересно представянето на някои детайли от живота по това време. Разбира се, няма как да не бъде засегната темата за нацизма и възхода му, за евреите, както и за настъпващата разруха. Предполагам, че за немалко читатели (за разлика от мен) тази тема също би направила книгата интригуващо четиво, макар че за тези неща вече е написано твърде много и би било безкрайно трудно в малък обем да се представи някаква незасягана досега тема.
„Продавачът на вестници и цигари“ е камерен роман с ограничен на брой герои, непреплитащи се между тях отношения и „тесни“истории, който обаче ми възроди приятното забравено усещане от Виенските улици – топли и в същото време, прибрано дръпнати, много близки до хората, но и аристократични. Тънката книжка заблуждава с обема си, понеже не е бързо и леко четиво.
Зееталер определено умее да пише такива истории.