Из Иоан Касиан „За устроението на общежителните манастири и за лекарствата срещу осемте главни страсти“[1]
Историческите свидетелства за авва Иоан Касиан са оскъдни.
Родното му място е дискусионно, предполагаеми области са Галия (по-точно Масилия, днешна Марсилия), Палестина, Витлеем, Атина, Антиохия и дори гр. Серт в Курдистан, днешна Турция. Определящо значение в този въпрос има сведението, което Генадий Марсилски подава (Gennad. Massil. De script. Eccl. 61), според когото Касиан е бил „скит по произход“ (natione scytha). Въз основа на това в наши дни е разпространена хипотезата, че е роден в Мала Скития, разположена в днешна румънска Добруджа. Рождената му дата се определя вторично спрямо пребиваването му в Константинопол през 403/4 г. Обикновено тя се отнася към началото или средата на 60-те години на IV в.
Прозвището Римлянин, което е прикрепено към името му във Византия и руските земи, се среща у патриарх Фотий, който предполагал, че Касиан произлиза от Италия. Най-вероятната хипотеза е, че това прозвище се е употребявало, за да обозначи, че е латиноезичен, а не гръкоезичен автор.
Около 380г. или 382-3 г. заедно с приятеля си от детинство Герман се отправят на поклонничество в Светите земи. Там двамата решават да приемат монашество и постъпват в манастир във Витлеем, недалеч от пещерата на Христовото Рождество. По време на пребиваването си в Палестина Касиан се запознава с устройството на общежителните манастири в Палестина и Сирия. След като прекарват известно време във витлеемския манастир, двамата с Герман измолват от игумена да се отправят към родината на монашеството – Египет, за да посетят манастирите там и да се поучат от известни подвижници, като обещават скоро да се върнат. Отправят се към Египет ок. 385г.
Около 400 г. напускат Египет, след като Алекснадрийският архиехископ Теофил предприема мерки срещу група монаси, обвинявани в оригенизъм, към които се е числял и Касиан. Озовава се в Константинопол в обкръжението на св. Иоан Златоуст, който го ръкополага за дякон. След прогонването на Златоуст от Константинопол Касиан е принуден да продължи пътуването си, този пък към Рим. Там остава при папа Инокентий, за да разкаже за сплетните срещу Златоуст. Не е ясно колко време прекарва в Рим.
Към 415 г. пристига в Марсилия, за да помогне организирането на монашеския живот, на който вече се посвещавали отделни хора и по тези земи. Започва съставянето на двете си големи съчинения, „За устройството на общежителните манастири и за лекарствата срещу осемте главни страсти[2]“ (Institutiones coenobitorum et de octo vitiorum principalium remediis) и „Събеседвания с египетските отци“, в които предава духовния си опит, събран от съвместния си живот с пустинните отци в Египет. Докато първото съчинение (12 книги) е съсредоточено повече на деятелния аспект (vita actualis, по-късно vita activa) на монашеския живот, второто (24 книги) задълбочава разбирането за някои отделни елементи от духовно-практическия живот (vita theoretica, contemplativa), като засяга и важни въпроси от съзерцателния живот на подвижниците.
Тези съчинения на практика пренасят източното монашество в Западна Европа и представляват основата за организацията на манастирския живот там, докато по-късно св. Бенедикт не написва регулата си (отново стъпвайки на Касиан).
Из книга V. За духа на чревобесието
- Преход от „За устройството на общежителните манастири“ към беседата за осемте главни порока.
Започваме, с Божията помощ, петата си книга. След като съставихме четири книги относно устроението на манастирите, сега, с вашите молитви и с Божията подкрепа, подхващаме беседа срещу осемте основни страсти. Това са: първо – чревобесие (gastrimargia), което се превежда като пожеланието на стомаха, второ – блудство (fornicatio), трето – сребролюбие (filargyria), което значи алчност (avaritia), или, по-добре казано, любов към парите (amor pecuniae), четвърто – гняв (ira), пето – печал (tristitia), шесто – униние (acedia), което е безпокойство (anxietas) или отегчение на сърцето (taedium cordis), седмо – тщеславие (cenodoxia), което значи суетна или празна слава, осмо – гордост (superbia)[3].
Навлизайки в този подвиг, най-блажени авва Касторе[4], се нуждаем още повече от твоитe молитви , така че най-напред да изследваме съвсем подобаващо природата [на всеки порок], [пълна с толкова] дребни детайли, така скрита и така потайна. След това [трябва] да покажем по достатъчен начин причините за всеки от тях. Накрая ще е подобаващо да покажем как всеки [порок] се лекува и [какви са] лекарствата [необходими за него].
Из книга Х: За духа на униние
2. Изложение на унинието или по какъв начин пропълзява в сърцето на монаха и какви загуби причинява на духа[5] му.
Когато [унинието] обсади някой нещастен ум, ражда ужас към мястото, отвращение към килията, а също и към братята, които живеят с него [монаха] или далеч; също така поражда отхвърляне и презрение към тях, сякаш проявяват пренебрежително отношение и са по-малко духовни. Прави го празен и недеятелен спрямо всяко дело, което е между стените на общежитието му: не позволява на монаха да пребивава в килията си, нито да се отдава на труда на четене. Оплаква се често, че изобщо не напредва като живее толкова време в една и съща килия, че няма никакъв духовен плод, докато е свързан с тази общност, изисква и въздиша, и го боли, че е нищожен и празен спрямо всяка духовна награда (quaestus), докато обитава това общество [където живее]; тъй като той, понеже можел да владее над другите и да бъде от полза за мнозина, не е укрепил никого, нито пък е придобил нещо с образованието и начина си на живот. (2) Лелее за далечните манастири, за тези, които отстоят на дълго разстояние; описва тези места като по-полезни за напредъка и по-подобаващи за спасението, представя събеседванията с братята там като сладки и пълни с духовен живот. Противно на това [казва], че всичко, което държи в ръцете си [т.е. себе си], е грубо; и не само, че няма никакво укрепване сред братята, които живеят на [същото] място [като него], но и храната за тялото се придобива с огромен труд. Най-накрая, [оплаква се], че не може да се спаси, докато продължава да стои на това място, освен ако не напусне килията (в която иначе със сигурност би загинал, ако остане още да живее там) и не тръгне [, вземайки] всичко със себе си, и оттам колкото може по-скоро не се отправи на път.
(3) След това [тази духовна болест] причинява такава отпадналост в тялото и такъв глад в петия и шестия час, че на монаха му се струва, че е изтощен сякаш след дълъг път и извънредно тежък труд, или сякаш е бил лишен от храна в продължение на дву- или тридневен пост. Тогава, освен всичко това, се озърта насам и натам с безпокойство и въздиша, че никой от братята не го посещава; често влиза и излиза от килията и често се вглежда в слънцето сякаш върви твърде бавно към залеза, и така изпълван от някакво необяснимо смущение на ума или ужасен мрак, се явява мързелив и празен и безполезен спрямо всяка духовна дейност, така че смята, че не може да надделее чрез никаква друга работа като лек срещу това нападение освен чрез посещението на някой брат или собствено чрез утехата на съня. (4) Освен това, същата тази болест му внушава, че посещаването на братя и на болни или на далечни е необходимо и спасително. Диктува му [унинието] някакви благочестиви и религиозни задължения – че трябва да разпита тези или онези за родителите им и да се втурва често да ги поздрави; че e велико дело на благочестието? като посещава еди коя си религиозна и отдадена Богу жена, загубила изцяло всякаква подкрепа от родителите си, и че ако нещо би било необходимо за нея, което близките ѝ роднини ѝ отказват или пренебрегват, той ще потърси по най-свят начин. Много повече подобава [според него] да прилежава в тези дела на благочестието отколкото да стои безплоден и без никакъв напредък в килията си.
3. Над какви видове монаси превъзмогва унинието.
Така нещастната душа, смутена с такива вражески коварства, е изтощавана от духа на унинието като че от някакъв много силен таран, докато или се привикне да потъва в сънливост, или, престъпвайки стените на килията си, свиква да търси утешение от това нападение чрез посещение на някой брат. Само че това, което той ползва в настоящия момент като лекарство, още по-остро ще го обезсили. Врагът изкушава по-често и по-свирепо онзи, за когото знае, че, влязъл в сражение, веднага ще допусне бягство и няма да се надява да постигне спасението си с победа и битка, но с бягство. Докато малко по малко се отдалечава от килията, започва да забравя целта на своето напредване, което не е нищо друго освен вглеждане вътре в себе си (intuitus) и съзерцанието на онази божествена и превъзхождаща всичко чистота, която не може никъде другаде да се придобие освен в тишината и чрез запазването и размишлението на килийното задължение. И така беглецът от военната служба и воинът на Христа, който дезертира, се заплита в житейски работи и не може повече да угоди на Този, Комуто се е посветил (по 2 Тим. 2:4).
Из книга ХII. За духа на гордост
3. Гордостта еднакво отхвърля всички добродетели.
И така няма никоя друга страст, която така да похабява всички добродетели заедно със справедливостта и светостта и която да разваля и да оголва човека, както [това прави] злото на гордостта. Такава главна и гибелна болест се старае да отслаби не само един член или част на тялото, но го разваля цялото с гибелно разрушение и се опитва причини най-тежко опустошение на стоящите на върха на добродетелите, и да ги умъртви. Всяка страст се удържа в своите граници и предели, и макар да помрачава и другите добродетели, основно е насочена към една и притеснява и напада особено нея.
(2) За да се разбере по-ясно това, което казахме, чревобесието, т.е. апетитът на стомаха или пожеланието на корема разваля строгостта на въздържанието, похотта опетнява чистотата, гневът опустошава търпението. Понякога предалият се на една страст не се развенчава от другите добродетели, но само тази негова добродетел е посечена, която е станала подчинена на нападащата я страст, противна на същата тази добродетел, а останалите може поне отчасти да бъдат запазени. Тази [страст] обаче [гордостта], когато обладае нещастния ум, като някой най-свиреп тиранин, завладял много висока кула, разрушава до основи града на добродетелите и го унищожава; изравнява със земята всички издигнати защити на светостта против страстите и ги омесва, като не оставя след това никакъв образ на свобода в душата, която е покорила за себе си. Колкото по-богата [душа] е хванала [страстта], толкова с по-тежко робско иго я покорява и я оголва с най-жестоко разграбване всички сили на добродетелите.
Откъсите са публикувани за първи път в Литературен вестник, бр. 32, 9–15.10.2019
[1] Преводът е по Jean Cassien. Institutions Cénobitiques. Texte latin revu, introduction et notes par Jean-Claude Guy, s.j. (Sources Chrétiennes, N 109). Paris: Les Editions du Cerf. 1965. Откъсът представлява част от издание, подготвяно със съдействието на Фондация „Наследство на Зографската света обител“.
[2] Предаваме vitium (букв. „порок“) със „страст“ съгласно възприетия терминологичен апарат в източната традиция.
[3] Осемте порока или страсти следват изброяването, което пръв прави Евагрий Понтийски. По-късно оттук в Западната традиция се развива учението за седемте смъртни гряха.
[4] По молба на този епископ от Апта Юлия в Нарбонска Галия (дн. Марсилия) Касиан започва писането на това съчинение и последващото го (Събеседванията със египетските отци).
[5] В латинската светоотческа литература mens еднакво предава българските „дух“ и „ум“, в гръцката традиция стои понятието nous (νοῦς).
One thought on “Откъси от Иоан Касиан”