Мария Степанова: „В памет на паметта“

Паметта помни ли? 

Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 33, 16-23.10. 2019.

Книгата на Мария Степанова е малко литературно събитие, тепърва завладяващо четяща Европа. В книгата си рускат авторка прекрачва границите на няколко жанра, създавайки по този начин една плътна, гъста проза, която колкото приканва читателя все по-навътре и по-навътре в себе си, толкова се и съпроивлява, задушава, лепне. 

Основополагащо за книгата е разбирането, отразено и на корицата, за разпокъсания начин, по който миналото достига до нас. По време на представянето на книгата в Пловдив стана въпрос за двете материи, от които е изградена паметта – една плътна и твърда и друга – шуплеста. Повествованието умело мимикрира тази двойнствена природа на паметта, редувайки глави и неглави, наративи и есеистика.

В тази книга главните герои са много и николко. На първо място присъства авторовият глас, който се отправя в търсене на собственото минало. Именно глас, понеже не се открояват никакви други характеристики, за да говорим за личност или герой. Пътят към миналото е осеян със срещи с лица, но тези срещи са опосредствани – виждат се през писма, документи, снимки, и по този начин героите и съдбите им стоят мъгляво и неясно, като привидения или като образи през опушено стъкло. Степанова отправя творческия си поглед колкото към конкретни личности, малките хора, стоящи извън потока на голямата история, но и представляващи неотделима част от него, толкова и към неназовимата материя на спомена, на необговоримата същност на миналотот, която не можем да осмислим и разционализираме, и която преживяваме единствено чрез вещите.

Стъклото, призмата за достъп до миналото е вещественият свят, с него авторката обвързва паметта, която освен поанта в заглавието спокойно може да се разглежда и като самостоятелен герой. „Раят за изчезващите неща и обичайните занимания явно се състои именно в споменаването им.“ Степанова навлиза в този рай смело, описателно и изобилно, въоръжена с философски коментари, с които напоява прозата си. 

Книгата както протича в отделни наративи, засягащи лица и събития от миналия и по-миналия век, така и спира в огромни съзерцателин острови, в които Степанова потъва в детайлното обговаряне на черно-бели снимки, в осмислянето на изображенията,  разнищването им , но и в повдигането им до по-висок порядък на мислене. 

Авторката неведнъж е споменавала искерния си интерес към съдбата и живота на „малките“ хора, за които историята остава няма. Именно там е насочен и титаничният ѝ труд. Живият ѝ инетерес се вижда в детайлното ѝ приближаване към тези личности, към немъртвото третиране на неживите следи, напомнящи за тях, към емпатичното обговаряне на историите им, и грижливите опити да се реконструират в някаква цялост. 

Есеистичните коментари в книгата са една от най-големите ѝ стойности, освен историческата значимост на вещологичното ѝ изследване. Степанова рефлектира и се опитва да осмисли културологично феномени като фотографията, отдавайки нужното ѝ значение не само в историческото развитие на двайсти век, но и като обмисля цивилизационните механизми, които това на пръв поглед техническо нововъведение задейства и начините, по които те взаимодействат с паметта. 

Съзерцателна, но жива и внимателна към личностния детайл на отделния човек, книгата на Степанова тече напоително с време, почти доближаващо се по държание до това у Пруст. В читателя остава мекият вкус на умело поднесена философска проза,  тръпчивото усещане от историческите детайли и желанието за още.

Знаех, че истинският алеф на това повествование вече е в дожоба ми.
Това беше дребна, около три сантиметра фигурка от бял порцелан – много условно изваяно къдрокосо голо момченце, което можеше да мине за амурче, ако не бяха дългите му чорапи. Бях го купил от московски антикварен битак, където твърде рано бяха осъзнали, че миналото струва скъпо. […] Тези евтини фигурки се произвеждали в един германски град в продължение на половин век, каза тя, от края на осемдесетте години на деветнайсти век. Продавали ги къде ли не, в бакалници и магазини за домашни потреби, но най-важната им работа била друга: евтини и непретенциозни, те били ползвани като насипен амортизатор при превозване на товари – за да не се драскат един друг скъпите тежки предмети при сблъскване в тъмното. Тоест момченцата се произвеждали с предварителното очакване да бъдат осакатени, а после, преди войната, заводът бил затворен. Складовете, натъпкани с порцеланова продукция, стояли заключени, докато не били бомбандирани – и след още някое време, когато отворили сандъците, се оказало, че в тях всичко е натрошено.

И тогава аз купих своето момченце […] То казваше всичко наведнъж. И че нито една история не стига до нас цяла, без отчупени стъпала и разсечени лица. И че лакуните и зевовете са неизменен спътник на оцеляването, негов скрит двигател, механизъм за по-нататъшно ускоряване. И че само травмата прави от масовия продукт недвусмислените, единствени на света нас. И разбира се, че самата аз съм такова момченце, ширпотреба, производно от колективната катастрофа на отминалия век, негов survivor и неволев бенефициент, по чудо останал жив и на светло.

Пластилиновата податливост на паметта я прави лесен заместител на вярата – упование, загледано назад. Нейната субективност и избирателност дават възможност да избереш кой да е историческият отрязък, който отдавна няма нищо общо с историята: за някого и трийсетте години на двайсети век могат да станат изгубен рай  на невинността и постоянството. Особено във време на тъжен страх пред неведомото. В сравнение с бъдещето, където не ти се ходи, вече случилото се някак се одомашнява и дори изглежда поносимо.