До шевовете на разпада и отвъд
Свръхстатичното заглавие на последната книга на австрийската писателка (не) предполага турбулентната текстова маса, в който читателят ще попадне, ще бъде повлечен и ще затъне. То обаче задава определено очакване – на съзерцателност, на антидинамика, на определено вглъбяване. В общи линии, би могло да се каже, че читателят се натъква именно на това; но не без една имагинерна ос, която да изведе реалната равнина до комплексно пространство.
Фридерике Майрьокер (1924, Виена), е сигурно най-бележитото име сред австрийската литература днес. Издала над 80 поетични книги, тя е жив монумент на авангардното поколение от 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век.
Стилът на Майрьокер е интересна сплав от поток на съзнанието, мемоарни реминисценции, ексцерпти от любими нейни интелектуални фигури и приятели от австрийския духовен живот, нескончаем монолог и несъщински диалог със съпруга ѝ (който присъства през няколко реда като Ели, иначе Ернст Яндл, 1925–2010). Несъщниски, понеже фигурата на Ели напомня повече на въображаемия приятел, към когото малко дете говори, на моменти несвързано – онзи друг, в лицето на когото вербалният поток се отразява и това отразяване преподрежда света, за да го реинкарнира (но не симетрично, а хомотетично) между двамата. Мълчанието му, само привидното му неактивно присъствие (освен в някои спомени, доколкото може да се претендира, че са с досастъчно плътна текстура, така че да се наблюдава нещо конкретно) го превръщат в някакъв полюс, към който магнитните линии на текста непрекъснато клонят. Когато в един момент се споменава, че си отишъл, сякаш читателят не остава изненадан, присъствието до този момент и без това не е било особено живо, особено реално, ако изобщо може да се употреби тази дума в текст, обговарящ настоящата книга. Всъщност, в момента на писането на книгата, около 2011, Ели го няма от около година.
“… свежи като незабравки, казвам на Ели, както биват разпъвани м-ки чадъри за дъжд над разположените открито пред магазините щандове с пейзажни картички, шапчици и куклени фигурки, имам предвид за мрачно време и когато се очаква дъжд, сладките метличини в мрачния кабинет на местоживеенето ни, моя подслон при зазоряване, люлякът стига до главата ми, именно що се отнася до самотния люляков храст на уличния ъгъл между телефонната кабина и занемареното парче морава, притискам се съвсем плътно до люляковия храст, без да ме достигне уханието му, това ухание от виолетов цвят е твърде слабо за да може да се разнася – навярно посветено в смъртта?”
Монологичният текст не е монотонен, обаче. В него като рефрен се повтаря заглавието, което създава усещането както за циклично повтаряне, така и за мелодичност в комбинация с постоянното обръщане към Другия (който, както споменхме, го няма всъщност, но продължава да присъства по-силно от спомен, образ, който не напуска съзнанието, някаква липса, травма, която авотрът сякаш хронифицира и която е на път да прекрачи невидимата патологична граница).
“..отнемане на съня, тъмни слузести секрети от лявото (болно) око, съвършена утринна тишина небе с цвят на праскова в отрязъка на прозореца, вдишвам дълбоко прасковената свежест на утрото но никакъв звук на птица, хортензийната ми душа, повлече ме към висок открехнат голям прозорец (“landscape”), транширането на сънищата.”
Седенето, споменато в заглавието наистина задава една от посоките, в които творбата се усеща. Майрьокер изживява сякаш по този начин все по-трудната си подвижност (тя е на 87, когато пише тази книга през 2011), стои и наблюдава света, процежда го през себе си и го (до)накъсва. Фрагментаризирането тук, обаче, е радикално, бясно.
Текстът на Майрьокер едвам удържа себе си, крепян единствено от високия интензитет на вътрешния монолог, който е предаден сякаш без обработване, натурално непоследователен, прескачащ, насечен. Формалният синтаксис е отречен, пунктуацията и главните букви са по-скоро пожелателни, а често потокът на речта се отклонява в ново направление просто започвайки на нов ред. Езикът шупти и заплашва сякаш да се разлее в аморфната си експанзия извън литературния свят на творбата. От друга страна връзката между означаемо и означаващо е силно илюзорна, субективизирана до крайност, ръбеста. Отпращането на езиковите знаци е повече асоциативно, действа значително повече на ниво интуиция, отколкото рационално и допуска логическо преподреждане само отчасти.
Писането силно напомня на моменти на автоматично, изживява себе си като самодостатъчно; светът, който отразява е второстепенен сякаш, размит и неподредимо фрагментарен. То е дотолкова фокусирано в себе си, че сякаш трудо допуска чуждо ratio да проникне в логиката, която го крепи, ако изобщо я тръсим.
“живопис cut-up е това което пиша, казвам на Ели…”
Cut-up техниката на машинално надробняване на текст или друга творба залага на случайното монтажиране на текста, на четенето което се плъзва по шевовете на повторно сглобените фрагменти. Текстът на Майрьокер до голяма степен създава такова впечатление – на съшити парченца, нишки, вещи, имена, събития, препратки. Ръбовете на това разкъсване и повторно съшиване се усещат в междините на несекващите изречения, между несъгласувани местоимения и сказуеми, между накъсаните параграфи.
Поетичната проза е стопена с всекидневни съзерцания в плътна текстура, която не търпи небезпрекословно приемане. Само ЖЕСТОКО седи и говори и който иска да слуша.
Фридерике Майрьокер, Само ЖЕСТОКО седя, превод Бисера Дакова, изд. Ерго, 2019
Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 38, 20–26.11. 2019.