Романът „В името на Отца (и Сина)“ на малтийския автор Имануел Мифсуд е носител на наградата за литература на Европейския съюз за 2011г. Макар предишната ми среща с произведение, носещо същото отличие, да не беше толкова положителна, колкото очаквах (става въпрос за „Часовниците в стаята на мама“ на Таня Ступар Трифунович, лауреат за 2016), реших да пробвам отново, повлиян от доброто впечатление, което бях получил от предишна среща с друг малтийски автор (Пиер Мейлак и „Когато изпратим деня„).
Тънката, на вид лека книжка на Мифсуд говори за сложните и тежки отношения баща-син. Векторът, който насочва към ядрото на вселената от проблематични напрежения между двата образа е главният герой, чийто баща е починал наскоро. Мифсуд навлиза в едно ретроспективно говорене, применесо с фрагментарна мемоаристика, реализирана в дневниците на бащата, но и в спомените на сина.
Остатъците от войнишкото минало на бащата позволяват на сина достъп до собственото му минало. Те се превръщат в инструмент, чрез който се преосмислят, препрочитат, пренареждат представите на сина за бащата – досегашният му образ се трансформира и допълва, за да се превърне в памет.
Стилът на автора е емоционален, но не прекомерно експониран. Топъл, без да изпада в излишни излияния. Обран, без да стига до фригидност. Играе умело както с библейски мотиви и пасажи загатнати още от заглавието, така и с фройдиански нотки, които делиактно са разпръснати из тъкънта на текста.
Приятна книга, посветена, освен всичко друго, на прошката, начинът, по който гледаме и виждаме другия и продължаването напред.