Съвместният плод от работата на нобелистката Олга Токарчук и илюстраторката Йоана Консехо представлява особено обръщане на ролите.
В книгата водещият език е изобразителният, а не този на литературата. Текстът е достатъчно малко и по-скоро задава рамката, в която илюстрациите заплитат сюжет, създават атмосфера и раждат развръзка. Думите на Токарчук щрихират, забождат като с карфица проблема за прекалено бързото преминаване през тъканта на живота без реалното вплитане в него, изобразено тук като неуспяващата да настигне тялото душа, скитаща се някъде назад зад него. Илюстрациите на Консехо, от друга страна, внасят мекота и успокояват през погледа трескавото търсене на думи, на което умът неволно се поддава.
Идеята на двете авторки съзвучно контрира съвременната тенденция за непрестанно ускоряване, предлагайки алтернативен прочит на успеха – не като безогледно и безспирно вървене напред, а като съумяване да се запази цялост, дори с цената на временно спиране. Застоят, стоенето, паузата, невървенето в книгата са пропили всяко изображение. Визуалният език навява тишина и антидинамика.
Докато главният герой, отстранил се от света, изчаква душата си да го настигне на усамотено място, читателят проследява както външният път, по който душата, с лице на малко дете, върви, така и вътрешният, който героят “извървява” без реално да се мръдва от мястото си на уединение. Този вид своеобразен съвременен аскетизъм напомня на все по-набиращите течения на “изключване”, “дигитална детоксикация” и прочие техники за отстъпване от шумотевицата на наложеното непрекъснато развиване.
Рисунъкът на Консехо е мек и носи уют. В илюстрациите битува съзерцателна атмосфера, в която може да се стои дълго. Всъщност книгата е чудесно упражнение по съсредоточаване, утихване, медитация, ако искате. Самите илюстрации напомнят на графики от личен дневник, което превръща преживяването им в още по-личен момент.
Авторките сякаш добронамерено напомнят с думите и изображенията си, че целостта на душата и тялото е по-важна от всако тичане по срокове и проекти, че времето тече различно за вътрешния и външния човек, и че насилването за настигане е възможно само външно. Вътрешното не търпи вмешателства и рациото там е безпомощно.
Олга Токарчук, Йоана Консехо, „Изгубената душа“, прев. Силвия Борисова, изд. ICU, 2019.



One thought on “Токарчук & Консехо: Изгубената душа”