Режещият въздух, остатъци от студената свежест на снега, геометрия, който подрежда, но и унищожава, прави те фактически нищожен, но включен, присъстващ, разтворим, разтварящ се и на място, в мястото. Правите линии сякаш създават свои двойници в тялото, изпъват се до гръбнака, изправят го, пронизват дробовете (или въздухът го прави, или и двете, ако не са едно и също), пробиват кожата на страните и те почват да щипят като че хиляди иглици се впиват в тях или излизат от някъде си на повърхността и шуптят като се разтварят в съприкосновението си със слънчевия студ на въздуха. Кипеж по бузите, с който осъзнаваме кипежът, който разходката е довела вътре. Който стои като особена тежест на въздуха в дробовете и завърта главата с кристалната си ефирност, веднага щом заслизаш към по-плътните пребивавания на града. Смяната на геометриите замайва.
