Френският писател влиза за първи път у нас с третата си книга – умела мозайка от история, метафикция, на косъм от алтернативната история, но и интересен експеримент със самата същност на литературата и отношението й към действителността .
Централният персонаж, зададен от заглавието, г-н Пекѐлни (от полското Piekielny, пъклен) представлява особен хибрид, който авторът през цялата книга третира двояко. От една страна, Пекелни е „герой“, който известният писател Ромен Гари споменава в свой роман почти мимоходом. Без контекст, без повторно позоваване, без нищо. Оттам Дезерабл тръгва по пътя на литературната мистификация и през този почти празен от битие, герой-хапакс въвлича читателя както в литературния живот на Ромен Гари, така и във вътрешните механизми на литературата. Както винаги, фрагментарното е удобно за генериране на какъвто и да е метанаратив, за наслояването на смисли, за предтекст за изстъпването във всякакви дискурси; и тук също. Самата същността празнота на Пекелни като литературен или исторически персонаж се оказва черната дупка, която с мощна гравитационна сила завърта около себе си потока на разказване, или по-добре – говорене, на Дезерабл. Понеже става дума не просто за чисто разказване на история, а за обигран мисловен експеримент, боравещ както с факти, така и с немалка доза умозрителни елементи и фантазия.
В тази персепктива, книгата на Дезерабл е приятно и увлекателно четиво, в което дори нарочно оставените писателски „шевове“ носят естетическа наслада и имат своята роля в цялостната структура на романа. Да, той е накъсан на малки парчета и недълги глави, най-големите от които стигат до няколко страници. Умел ход, който превръща книгата в удобно четиво за съвременния човек.
Същевремено с това, фрагментарните исторически данни около хипотетичната личност на Пекелни се превръщат в няколкото камъчета, върху които разказвачът стъпва, за да влезе в дълбоките води на историята покрай двете световни войни.
Споделял съм неведнъж скепсиса си към произведенията на изкуството, които се вторачват и предъвкват катаклизмите на Втората световна война (както и на комунистическите диктатури у нас и Русия, честно казано). Трябва да си призная, обаче, че книгата на Дезерабл (трудно ми е да се изкривя и да се обърна към нея като към “роман”, понеже това е доста ограничаващ етикет, който произведението с лекота прекрачва постоянно) успя да разбие това мое клише.
Пекелни в някаква степен се превръща в литературен паралел на Гари, с когото споделят сходен произход – и двамата са руски евреи във Вилнюс, наричан “Европейския Иерусалим”. Казвам паралел, понеже това единствената, прилика, която Дезерабл ловко ползва, за да отведе читателя в атмосферата на предвоенна Източна Европа, в чиято плът еврейското общество пълнокръвно съществува. „Разследването“ на Дезерабл, който води повествованието, доколкото го има, от първо лице, задълбава не само в детайлното проучване на средата и атмосферата, в която г-н Пекелни би трябвало да е бил ситуиран, но също и механизмите на паметта и мястото ѝ в литературата.
Особено силно ми въздейства внушението за тоталното изличаване на тази прослойка от културния и физически хоризонт. Сякаш за първи път фактите и числата придобиха някакъв смисъл и фактологията проникна до нивото на осъзнаване какво всъщност е претърпяла Европа през големите войни на ХХ в. От какво всъщност е лишено днешното ни разбиране и осмисляне на Европейското културно пространство, особено в източната му част.
Стилът на Дезерабл е плавен и увлекателен, книгата е приятно четиво, което колкото не натоварва, толкова и тежи с внушенията си. Лавираща между история, литературно-биографично изследване и есеистика, на тънката граница на „художествената нефикционална литература“, ако си позволя да въведа такова понятие без да го задълбавам, книгата е интригуваща история за живота на една фикция, и силата, която литературата има да възражда и ражда памет. Да дава съществуване и да го отнема.
И в духа на Дезерабл и Гари, ще си позволя и аз да завърша тези бележки с това, че на улица „Голяма Погулянка“ №16 във Вилно живееше някой си господин Пекелни.
Слава Богу, книгата се радва на добър читателски интерес по наблюдения из читателските виртуални общества, което донесе и на немалко отзиви и рецензии. Можета да погледнете по-подробните текстове на Цветелина Марева, Антония Апостолова, Стефани Калчева и Митко Новков (стр. 4-5).