Времената и камъните
– Какво е това безобразие […] Светът в кал потъна.
– Е, да, така си отиват империите – каза баба.
– Отиват си – каза леля Джема. – Отиват си, други идват. Оставят кал след себе си.
“Хроника на камък” на албанския класик Исмаил Кадаре е книга, която говори на българския читател с много гласове, немалко от които звучат някак домашно, без да губят чуждостта си.
Не може, най-напред, да се подмине съзвучието с Иво Андрич, доколкото не само географските, оттам донякъде и отвъдфизичните топоси, принадлежат на един и същ културноисторически континуум – постосманските Балкани са все още в много отношения сходящи (особено като атмосфера и духовен климат), отколкото силно и накъсано различаващи се. Кадаре води читателя в един албански град, който в известен смисъл стои някак архетипно. В случая това изнасяне на локалната специфика в плана на по-общото внася усещане за монументалност и съдбовност, които се засилват от историческия момент, в който се озоваваме там – Втората световна война разрязва тъканта на Европа и света, категорично довършва ампутацията на едно закостеняло и изчерпало ресурса си време, разчиства полето за нещо ново, но не особено ясно какво. Идва някакво глобално бъдеще, което в местната история на многовековния град е по-скоро поредно, отколкото дългоочаквано (затова и времевите очи в романа са обърнати сякаш назад, бъдещето не присъства). Раната, обаче, която се отваря вследствие на войната, не пронизва само тъканта на историята, а задълбочава “традиционния” междупоколенчески разрив. “Външната” история рязко нахлува в личния живот на хората – в случая с обществото на този град (всъщност Кадаре описва родния си град – Гирокастър в северен Епир).
Градът присъства физически най-вече с камъните си. Мълчаливото им, но непоклатимо стоене по някакъв начин създава тежестта, около която се завъртат пространството и времето на романа. Същите камъни, присъстващи в пейзажа са не по-малко носители на живот, отколкото героите: “груби, нежни, розови, с пори, млади, стари, гладки, сбръчкани, жилести, ръбести, хитри, добродушни, всеотдайни, коварни, присмехулни, предани, готови да стоят с векове зазидани в основите като на пост, глупави, мрачни, горди, мечтаещи да станат паметни плочи, простовати, служещи безкористно, наредени в безкрайни редици по калдъръмите, като народа, без имена, без имена, без имена, во веки веков.”
Животът на отделните герои, доколкото изобщо е наблегнато на индивидуалността им отвъд съпричастното им битите с останалите и с Града, се щрихира набързо и ескизно. Потокът на разказване тече плавно и на моменти леко напомня с магическия си фолклоровиден привкус маркесовото гъсто разказване. Всъщност, може би всеки подобен наратив, който се връща в някаква предмодерна за съвременния читател епоха или остатъци от такава, вече ще носи привкуса на магическия реализъм, макар и той като течение да се появява по-късно.
Към външния, реалния свят се изплува за кратки глътки въздух през отделните прозорци – кратки параграфи, вмъкнати между отделните глави, сякаш по някакъв начин да се представи “обективната” история на града с телеграфно подадена информация и заглавия от пресата. Впрочем, този “безпристрастен” поглед понякога се отрича в потока на самата книга, още повече от гледната точка на самия град, който в хода на собствената си хроника сменя няколко пъти владетелите и принадлежността си. От тази гледна точка, той самият сякаш стои като историческа ос на времевото колело.
Историята е важна, но не е център, около който гравитира вселената на романа, затова и не й се отделя кой знае колко дълбоко внимание. Сякаш е привнесена в тъканта на романа просто като ориентир, като някакъв фар, за да не се изгуби читателят из мъгливите истории и каменните лабиринти на Града. По същият начин личните истории на някои от героите присъстват, без да са основа.
Понеже главният герой е именно Градът. Хрониката е за него и е сякаш негова. Хората са повече негови придатъци, чрез които Градът може да пребивава в ежедневието, в субисторическия пласт на времето. Седиментарното време лежи върху каменния скелет, докато пластовете му говорят къде през трите “баби на Живота”, отдавна спрели контакта си с външния свят, къде в традициите и манталитета на по-възрастните персонажи.
– Каква е тази кръв, дето се пролива? Кажи ни поне една дума, майко Ханкс – каза една жена, хлипайки.
Старицата извърна глава, но, изглежда, забрави откъде идеше гласът.
– Светът си сменя кръвта – каза тя, без да погледне някого. – На човек кръвта се сменя на всеки четири-пет години, на света всеки четири-петстотин години. Това са те, кървавите зими.
Към майсторско поднесения конфликт между двете времеви протичания трябва да се прибави и стилът на Кадаре, който умело и овладяно използва метафорите си, за да създаде плътно поетизирани моменти, стоящи повече като фрагменти от поетизирана проза, отколкото като описание в исторически роман. Впрочем, самият роман сякаш постоянно бяга от очакването за историчност, без да лишава читателя напълно от нея.
“Хроника на камък” умело обиграва сблъсъка между личното и глобално време, между световната и локалната история като не бяга от фолклорното усещане за цикличност и ненеповторимост. Именно този сблъсък на времена, тази жива тъкан от вярвания, суеверия и исторически събития, превръща творбата в пулсираща литература, която остава отвъд историческия си контекст.
Текстът е публикуван за първи път в Литературев вестник, бр. 6, 12-18.02.2020