Хенри Дейвид Торо: Дивите ябълки

Хенри Дейвид Торо: Дивите ябълки

Стопанинът в Градината

Съвременната ситуация предполага неограничен достъп до информация, което превръща битуването на класическите произведения и автори в особено явление. За тях се очаква (по някакво безвремево подразбиране), че са известни, знае се достатъчно за тях, справки могат да се направят по всяко време, познавателните ресурси са налични. Сякаш при класиката (с всички проблематизации около тази дума) рядко има изненади и се считат за нещо познато, за което или трябва да се каже нещо революционно ново, или да се подминат, за да не се изтърве нещо  от непрекъснатия поток на появяване.

         Въпреки това, времевите ограничения на битуване могат да се реализират в нещо положително – в изненадата, в откриването на нещо неподозирано, информацията за което по някакъв начин е подминала по пътя си „откривателя“. 

         Този текст е насочен към тези, за които „Дивите ябълки“ на Хенри Дейвид Торо̀ (2019г., прев. Албена Бакрачева, изд. „Кръг“) се оказва такова откритие[1]. Изданието събира в себе си някои от бележитите есета на автора – отдавна част от изучавания корпус в англицистичните и американистични университетски програми, но сякаш не толкова познат извън тях.

         Торо е един от ярките представители на американския трансцедентализъм от второто и третото десетилетие на ХIХ в. Течението се развива в източните щати като протест срещу стагниралата от интелектуализъм и спиритуализъм атмосфера по това време. В ядрото му стои убеждението за вродената доброта на човека и природата, разяждана обаче от обществото и институциите му. Особен фокус се поставя върху субективността и интуитивното възприятие, предпочитани пред обективния емпиризъм. 

         Споменах набързо тези енциклопедични факти, понеже те могат да бъдат удобен пътеводител в текстовете на Торо и в стила му, а след прочита на есетата му информацията за културния момент на възникване може по приятен начин да намести фрагментарните впечатления.

Разкошната корица е на Кирил Златков.

         „Зимна разходка“, „Разходка до Уейчусет“, „Възвърнатият (божем) рай“,  „Редуването на горите“, „Есенни багри“, „Дивите ябълки“, „Ходенето“, „Живот без принцип“ са част от текстовете, намерили място в сборника. В тях читателят е поведен бистър и ясен, поетично жив и богат език (тук трябва да се подчертае прекрасният труд на преводачката) към едно различно изживяване на природата, което за времето си може би е било очаквано и някак общо, но днес стои като революционно. Става въпрос за смесицата от научното разграничаване и дистанциране от наблюдаване обект – в случая Природата, а често и природното, нелишено обаче от емоционалното отношение и привързаност към наблюдаваното. Всъщност, наблюдението често преминава в съзерцание, като по този начин текстовете на Торо не са лишени от определен заряд и перспектива на духовност. Неслучайно авторът е определян за едни от първите еколози – наблюденията за процесите в природния свят, за естетическите проявления, за връзката между човешкия живот и заобикалящия го свят конструират светоглед близък повече до библейската идея за Човека като стопанин на света, отколкото като негов потребител. Еденовото центриране се засилва от камерното отделяна не говорещия глас в текстовете – често преживяванията му, интелектуални или естетически, са отделени от общност – той е сам в света и светът е сам за него. Без следа от недостатъчност.

         Вглеждането в света и обговарянето му са осъществява в една особена форма на текстовото битуване на езика, в която откриваме зачатъците на Прустовото безвремево протичане, разливането в поетизирани меандри, които обаче почти с научна прецизност успяват да фиксират детайли и състояния, с които наблюдателят взаимодейства по някак органичен начин – дистанцирането му не ги атомизира, не ги дисектира, лишавайки ги от живот. Обговарящият систематизира и подрежда, без да препарира, без да обездушава обекта на вниманието си. Изводите и наблюденията сякаш са породени от взаимодействието му с околния свят, а не от аналитично отстранение. Ако близкото вживяване в природата прозира като modus vivendi, то подобно и езикът на Торо стои някак естествено дори в изобилието си, читателят не остава с впечатление за натруфеност и претенция, фразите, макар и дълги, са ясни и изчистени, обострени.

Меко лятно слънце грее над гората и езерото и макар надалеч оттук да няма и един зелен листец, природата все пак се радва на цветущо здраве. Всеки неин звук е зареден с някакво загадъчно потвърждение за здраве – от пращенето на клоните през януари до нежните въздишки на вятъра през юли.

Ако имаше преобладаващо усещане, съпровождащо четенето на тези текстове, то това беше именно свежото присъствие на нещо здраво, бистро и остро. Много подобно на сухия зимен студ, който не е задължително да е отблъскващ.

Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, 11/2020, 18–24.03.2020


[1] Макар че негови текстовe се откриват и в по-ранни издания, още от преди ’89, а през 2016г. е издаден романът му „Уолдън“ (същият преводач, изд. Хермес). 

Back to Top
%d блогъра харесват това: