„И така редът на общежителното монашество черпи началата си от времето на апостолското проповядване. В Иерусалим изключително се разраснало онова множество вярващи, което в Деянията на апостолите се описва така: А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо (Деян. 4:32). А също и: Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха зем иили къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото; и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата (Деян. 4:34–35). (2) Казвам, че по това време църквата беше такава, каквато днес с мъка се намира сред малцината измежду общежителните общества. Но със смъртта на апостолите множеството вярващи започнало да охладнява, особено онази част, която се вляла към християнската вяра от разнородни и разнообразни племена и от които хора апостолите, заради началната им [на бивши езичници] вяра и утвърденото езичество в съвестта им, не очаквали нищо повече освен „да се въздържате от идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство“ (Деян. 15:29); и така същата тази свобода, която била позволена на бившите езичници, поради слабостта на първоначалната им вяра започнала малко по малко да се сблъсква със съвършенството на онази църква, която била изградена в Иерусалим; а като разраствал всеки ден, броят на чужденците и на новодошлите, пламъкът на онази първа вяра започнал да изстудява – не само тези, които се вливали към християнската вяра, но и онези самите, които били стълповете на църквата, отстъпили от тази стриктност. (3) Не малко обаче считали, че и на тях е позволено това, което виждали да се позволява на езичниците заради слабостта им, вярвайки, че [от това] няма да понесат никаква щета, ако следват Христовата вяра, запазвайки притежанията и имотите си. Тези, в които оставала апостолската ревност, помнейки онова отминало съвършенство, напуснали градовете си и общението с онези другите, които вярвали, че на тях или на Църквата Божия е позволен такъв разпуснат живот. Останали в потайните места [намиращи се] преди градовете, и си припомняли онези неща, които апостолите били установили като цяло за всеобщото тяло на църквата; и започнали частно и съвсем прилежно да ги упражняват. По този начин се захранила системата, за която говорихме, на онези ученици, които се отделили от заразата на другите. (4) След като минало малко време, отделени от тълпите вярващи поради това, че се въздържали от женитби и от това да притежават бащините си имоти, както и поради това, че се отстранявали от общение с роднините си и със самия свят, били назовани „монаси“ или μονάζοντες (от μόνος – сам, б.пр.) заради отделянето в самостоятелен и усамотен живот. Оттам впоследствие ги нарекли киновиоти (общежители – б.пр.) заради общите им жилища, а килиите и разните им други различни неща – киновиа. Следователно, това само по себе си е бил най-древният вид монашество, което не само във времето, н ои по благодат е първо и също през много години е издържало несломимо чак до времето на авва Павел или Антоний. Неговите следи смятаме, че и сега пребивават в пределите на киновиите.“
От Събеседвания с пустинните отци, кн. 18, гл. 5
(Cass. Conf. XVIII.5 по Petschenig 1886).
Текстът е публикуван за първи път като бележка под линия в: Петров, И. П. L’horreur de la vie et l’exstase de la vie: първоначални бележки върху екстатичната терминология в житието на св. Антоний Велики и славянските му преводи. Sapere Aude. Сборник в чест на проф. дфн Искра Христова-Шомова (съст. В. Савова, И. Трифонова, П. Петков, И. Петров). София: Университетско издателство, 2019.
Повече за и от автора и творчеството му може да се прочете тук, тук и тук. Православната църква тачи паметта му именно днес, 29 февруари.