Това не е книга, която ще ви заведе на прекрасни места. В нея болезненото е доведено до крайност, а човешкият живот се достъпва през някои от най-ниските му проявления. Мястото, в което се развиват историите – понеже то сякаш е едно, независимо къде, е някаква наситена пустош, в която хората, езикът им, отношенията им, са изпити до кокал. Самият език и стил хрупат с тази твърдост и бодливост, не се дават лесно, не успокояват, тикат в очите цялата неизречена и подминавана сянка, която охолното настояще хвърля, която идеологията на материалния просперитет умело заобикаля. Тук няма такова понятие като успех. То сякаш никога не е присъствало във вселената на разказите. Светът на Здравка Евтимова сякаш няма нищо общо с настоящето, с което и литературата облъчва – няма следа от космополитизъм, от градскост, модерност.
Мисля, че се това ме спечели този сборник. Езикът, който Евтимова ползва е умело овладяно оръдие и не оставя чувството за случайни хрумки, наметнати с история. Забравете за маркетингови остроумия и фриволност.
Шамарът, който тази проза удря на съвременността – като естетика, теми, строеж, език, прокънтява като в храмово пространство.
Дълго се проточи четенето ми на сборника, разказите уморяваха. Последната новела, обаче (стотина страници), „Ще те спася“, я изчетох почти наведнъж. Разкошна, прочее.