fbpx
Малка човешка мелодия: Йордан Д. Радичков

Сборникът с 28 разказа говори с топъл и човешки глас за ежедневието като ползва острието на сюреалистична ирония, от която навлиза ентусиазъм и еуфория като след загуба на кръв. Човешките отношения и изобщо човешкото са залегнали в дълбините на всяко от историите, в които сезонно изчезват крайници, мистериозни полуреални персожнажи събират по джобовите си парчета от миналото на героите, хора се мятат през балконите и комшиите ми ги прекрачват, за да могат да влязат във входа.

Изостреният абсурд, екзистенциалното безсмислие и сивотата на панелното съществуване изграждат свят, в който нежност, безразличие, жестокост, хумор първоначално стоят като отделни пасващи една с друга сглобки, които в някакъв момент са се споили и слели в гиганска агломеративна структура, която се клати зловещо като фон на гротесково нарисувана анимация с тънък привкус на психотрилър. Силно впечатление ми направи общото излъчване на топлина и хуманност, която стои сякаш скрита в ядрото на книгата. Пластовете жесток абсурд и абсурдна жестокост не успяват да я потушат. Героите са колкото всеки в малкия си кошмар, толкова и заедно в някакъв особен свят, който ни се иска да не е нашият.

Понеже светът, в който 28те истории протичат е един. Мелодията му натъжава и може да изплаши или шокира, може да разсмее. Може да впечатли с хармонията си.

Защото в тая самотия, в която хората живееха, често се случваше така, че времето започваше да лепне по подметките ти, ти да се опитваш да тичаш, а то да те забавя, да те забавя, да ти става досадно и невъзможно и в следващия момент, като погледнеш назад, същото това уж бавно и лепнещо време е минало толкова бързо. Толкова бързо, че нямаш възможност да направиш каквото и да било. Ами само да се бориш отново с него и да направиш така, че по-леко да минава. А то толкова да ти тежи в твоята безкрайна човешка самота.

Стигнахме пред блока ми, в който се бях самоу- бивал цял живот, но не се бях самоубил така, както съседът ми. Много се говореше по наше време за мигновеното самоубийство и много хора го отхвърляха. Самите те не знаеха защо го отхвърлят, може би просто не им стискаше да го направят. Затова пък предпочитаха да се самоубиват всеки ден в малките си апартаменти и да си траят, и нищо да не казват, докато цялата западналост и изпразненост на нашето време не се превърне просто в черна дупка и не ни засмучеше всички.

Back to Top
%d блогъра харесват това: