В лавината на историята от истории
“В Русия още няма сдобряване с историята, травмите не са излекувани, комплексите не са изживени. Самата руска история е болест, която се обажда на всяка крачка. Ние сме болни от своята история. Аз не искам да умра от тази болест.“
Впечатляваща с монументалността си “Империята трябва да умре” на Михаил Зигар може на пръв поглед да стъписа читателя. Плод на проект, детайлно реконструиращ последните години на една епоха, обемът от събраната информация прекрачва ексцесивно рамките както на художественото писане, така и на строго научного вглеждане в проблематиката. Журналистическият стил на представяне се размива в историографията, докато тя съвсем деликатно оформя огромната информационна маса в наративоидни фрагменти, почти зародиши на романи. Реконструкцията на миналото се извършва сякаш под формата на съвременен информационен поток от социална мрежа – впрочем, проектът[1],
, зад който Зигар стои, прави точно това – реконструира периода между 14.11.1916 и 18.01.1918 само въз основа на дневници, писма, спомени и вестници.
Всъщност, това е една от интересните черти на книгата – нейната жанрова флуидност. Макар и да стои значително по-далеч от есеистичната виртуозност на Мария Степанова в обиграването на строго историческото вглеждане с по-хуманитарно-художествените похвати на философско-поетичината проза и фрагмент, Зигар увлекателно повежда читателя на няколко фронта, на които историята генерира заряда, довел до тоталното преобръщане на една система. Изкушаващо е да се каже, че не става дума само за преобръщане на потока на историята на цял народ, но може би по-уместно – за за цялостното източване и тоталната подмяна на този поток. Естественото протичане на времето – основния скелет, както може да се очаква, на една книга, фокусирана върху конкретен исторически период, върви редом с множество “по-частни времена”, разклоняващи се в гъста мрежа. Понякога толкова гъста, че самата тъкан на книгата става мочурливо трудно проходима.
Това разроявяне се усеща дори на съвсем “техническо” ниво – макар книгата да е организирана в 14 относително сходни по обем глави (със симпатични дълги заглавия, напомнящи на масивните романи-епоси от класиката), множество съвсем кратки цялости гранулират информацията. За съвременния читател това е нож с две остриета – от една страна прави навлизането в материята и справянето с огромния обем поднасяни данни по-поносимо и създава първоначално усещане за лекота при четене, от друга, обаче, насича често и без това нелесните за следене низове навързани дати, лица, места и събития. Тук инетересното е друго – ако в художествената проза сме свикнали с фигурана на вездесъщия автор-разказвач, то в едни по-скоро нехудожествено изложение опитът за вездесъщност се удържа трудно. Това обаче не може да се каже за Зигар, който успява да скрепява разнородната маса от привлечен материал. Всъщност опитът за толкова паноптично обхващане на процесите в почти две десетилетия сякаш е въплъщение на журалистическия идеал за максимална обективност – дотолкова, че коментарите и оценките в хода на изложението са сведени до минимум.
Особено интересна част от разказа е вдълбаването в мрежите на културния живот и неотделимите му отношения с царския двор. Тук само ще спомена, че книгата почти буквално започва с анатемосването на Лев Толстой от руската църква (1901), проследява появата на Распутин, податките за личността му из пресата, спомените на отделните герои; изобщо – не просто гмуркането в дълбоките води на миналото, ами почти разтаврянето в тях. За мен именно този допир до подводните духовни течения беше безкрайно вълнуващ.
Не мога да не спомена, че подобно преживяване на последните мигове на една епоха напомняше тематично на други подобни текстове като “Светът от вчера” на Стефан Цвайг. Интересно е да се отбележи общото усещане за задушаваща наситеност и плътност в описвания свят и от Цвайг, и от Зигар – без да става изобщо въпрос за сравнение между художествените похвати на двамата автори.
Иска ми се също така да обърна внимание на сполучливата българска корица, дело на Милена Вълнарова, в която се усеща стълпотворното гъмжене на безбройните частни истории, които оплитат по-глобалните, исполински събития като Революцията в Русия към която в крайна сметка всички събития се оттичат.
В Епилога, с думи от който започна и този текст, Михаил Зигар споделя нещо, което ще остане дълго в съзнанието ми. Авторът наблюдава едно и също явление у всички участници, чиите дневници, спомени и свидетелства изследва и използва – всеки от тях е бил сигурен, че е жертва на зъл план на противниците си (които, от своя страна, вярват сляпо в същото), че правотата му изисква от него да постъпва точно така, както постъпва. Както казва Ст. Джамбазов в рецензията си за книгата[2]: “оказва [се], че историята е въпрос не на осъществяване на някакъв специален план, а на личните характерологични особености на персонажите и на интригите в императорския двор и руското общество от онези години. Включително и на слабостта на император Николай II, неговата зависимост от жена му Александрина и влиянието на Распутин, което също довежда до метежите и хаоса в една болна нереформирана империя. И това дава плътност на историята зад сухите факти. ” Съвсем накрая можем да допълним и с думите на М. Новков: “Всъщност Зигар показва, че императивът „Империята трябва да умре“ в действителност не е никакъв императив, че империята умира, защото няма човек, способен да я спаси; тоест няма заложби, няма дарба, няма умение, няма талант – нищо няма; империята умира от хорско бездарие… ”[3].
Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 17, 29.04-05.05.2020.
[2] “Критичен поглед: Руската история е неизлекувана болист”, Въпреки.com <https://xn--b1agjhxg2e.com/post/612915308596969472/критичен-поглед-руската-история-е-неизлекувана>.
[3] “Империята (не) трябва да умре”, Култура.bg <https://kultura.bg/web/империята-не-трябва-да-умре/>