Георги Господинов: Времеубежище

Убежище, но от какво?

“Помня, за да държа миналото в миналото”

Новият роман на Георги Господинов поставя пред читателя характерното за писателя фасетъчно писане, което обаче, в сравнение с предишните му романи, вече емблематичните Физика на тъгата и Естествен роман, стои някак по-овладяно. Структурата на романа е разпределена в няколко части, напомнящи донякъде на стаите във времеубежището, което авторовият глас и Гаустин, познатото на читателите алтер его на писателя, създават. Това e нещо като санаториум за (да ги наречем) времеболните – за хора, които категорично губят или са загубили настоящността си, било поради деменция, която ги капсулира в предишно десетиление (най-вече – десетилетие на младостта им), било поради неспособността си да принадлежат на настоящето си време. Може би последното е най-силния акцент на романа – докато Физика на тъгата изкарваше на яве болката от невъзможността на неслучилото се, невъзможността на човешкото вездесъщие, то Времеубежище се фокусира върху следващата екзистенциална болка – невъзможността на човек да бъде изнънвременен, или по-точно, невъзможността му да принадлежи напълно на което и да е време. 

Болни от време

Тази невъзможност в романа се представя в етажите на „болницата“, която авторът (и?) Гаустин основава(т) – в нея всеки етаж е посветен на десетилетие, към което постъпващият иска да се върне. В един момент обаче призракът на миналото прекрачва стените на институцията и обзема Европа… резултът е ясен от векове чрез история за Лотовата жена.

От какво се бяга, обаче, във времеубежището? (макар че ми се иска да кажа, сигурно под влияние на полския, “пред какво?”) От буреносното ускорение, носещо плода на катастрофата (си)? (кое ускорение не диша взривоопасно бъдеще в утробата си?) От настоящето, абортирало бъдещето си?

Интересно е самото прибягване в място на застинало време – в място на не-време (понеже времето се характеризира с протичане, следователно невремето е липсата на протичане?).

Времеубежище е текст, който обръща внимание не просто на времето като отминаващо, ами и на местата му на спиране, на застой, на хроностазите, които определени събития (едва ли не концентрирано време) оставят след себе си – интензитетът на времевия момент е дотолкова силен, че изсмуква бъдещето, за да спре собствения си поток и да го разгърне във една своего рода статична уж вечност (като стая, примерно от 60те, в която времето е спряло, след като синът на вдовицата е починал много млад в катастрофа). 

Клиниката за минало

Стои като някякъв естествен топос – резултат от дивото ускоряване на живота, но и на историята през изминалите десетилетия; ускорение, което не позвалява случващото се да се преживее – то остава като отворена рана, която не може да зарасне, понеже няма достатъчно време, понеже няма времеви покой, в който да се възстанови. В романа обаче се загатва и за невъзможността да зараснат раните, към които непрекъснато се връщаме, които непрекъснато чоплим като общество…

Изчерпването на запасите на време е и изчерпването на памет – пациентите са с алцхаймер, дементивни, заклещени в отрязъци минало, които не им принадлежат, но ги притежават. Съвсем във вече обраслите с време коловози на постмодернизма, авторът, който е обичайно разтворен сред героите на книгата, също започва да губи паметта си – той се превръща в жертва в собствената ситуация, която е сътворил в света на романа.

Забравата като топос

Карл Линей в края на живота си започва да забравя имената, които сам е дал; забравата на настоящето отключва миналото, което престъпва и в бъдещето; Бог в света на романа също се осмисля като почнал да забравя всички времена и всички истории във всеки момнет на всеки човек, живял някога. Сигурно затова времената почват да се смесват, и на два пъти ни се напомня, че преди Апокалипсисът сезоните се смесват.

Времеубежище е колкото сякаш най-сюжетният роман на Г. Господинов, толкова и контемплативен роман, напомнящ на Вълшебната планина на Томас Ман, може би с разполагането на времеубежището в Швейцария, с особената атмосфера, в която диалогизират история и култура, с усещането за хладна отстраненост. Концентриран в посланието си роман, донякъде по-директно вплетен в реалността, който си говори с множество други ключови текстове за европейската култура. Текстът си играе с хипотетичното възкресяване на миналото – първоначално сантименталното мимикриране в момент престъпва отвъд границите на изкуственото и започва да претендира за същественост и автентичност. Участниците в историческа възстановка играят според собсвената си предварителна представа за историческа истина, и от друга страна я подхранват със собественото си участие в нейното пресъздаване. Някои стават жертва на собственото си пресъздаване, на собствената си памет или на собственото си минало – оживено от липсата или изродяването ѝ.

Романът издига тезата, че миналото не трябва да се забравя, за да не се повтори, но ако се забрави настоящето – миналото се превръща в единствена посока; връщането е неминуемо, гора от солени стълпове. Хрумва ми, че склерозата (букв. втърдяването на съдовете в мозъка) се е превърнала в заместително название на деменцията.

Оставянето на миналото, забравянето като необходимост за влизане в бъдещето, за незастиване, незакоравяване в изолатора на миналото.

Back to Top
%d блогъра харесват това: