Еужениу де Андраде (19 януари 1923, Фундао, Португалия – 13 юни, 2005, Порто; снимката е на Алфредо Куня)
Бяха отдалече
Бяха отдалече.
От морето носеха
Това, което е на морето: сладост
И пламък в изнурените очи.
Устата
Устата,
където огънят
на много древна
пролет
свети,
устата очаква
(Какво може да очаква
една уста
освен друга?)
Очаква пламъка
на вятъра
за да стане птица,
и да пее.
Остави устата си
Остави устата си,
да пие водата,
най-дълбоката от теб самия,
ако има толкова светлина,
как може да умреш?
Никога лятото не се е забавяло
Никога лятото не се е забавяло
така както на устните
и във водата
– Как бихме могли да умрем,
така близки
и голи и невинни?
В тъмата на разлистения сън
В тъмата на разлистения сън
просветва
влажната кожа,
трудното разцъфване на езика.
След малко, синият напев
След малко, синият напев
на очите ти, когато се смрачават.
Изкуството да плаваш
Виж как лятото
Изведнъж
Се превръща във вода на гърдите ти
и ноща става лодка
и ръката ми моряк.
Домът на дъжда
Дъждът, и пак дъждът върху маслините.
Не знам защо се върна този следобед
щом майка ми вече си отиде,
вече не отива на верандата, за да го гледа как пада,
вече не повдига очи от шевицата
за да попита: Чуваш ли?
Чувам, майко, отново е дъждът,
дъждът върху лицето ти.
Почти нищо
Любовта
е птица, трептяща
в ръцете на дете.
Ползва думите
за да пренебрегва
че най-чистите утрини
са безгласни.