Под равнодушния мрак на алеитe
мислите сини и вечерни,
вковани в стоманата звездна,
текат през нощта във канавката.
Пътеки, убоени от Месеца,
прибягват под дърветата сенчести
и нощите тръпнат горчиво-солени,
сковани в затвора от паркове.
Небето – гърди да изпъчи,
огънати с бреме мълчание,
високо във мрак текат думите
във водопада зелен, неизречен с глас.
Очи, насълзени с пространството,
впити в небето и бездната,
звезди, във листата затънали,
трептят все по-тъмно и тъмно и тъмно…
